В Гората на Тарла всяко дете минава през изпит, който не е измислен от хората.
Той идва сам, когато е време.
И никога не изглежда като изпит — прилича на случка, на дребно препъване, на нечий гняв, на нечия слабост.
Но всъщност е първият сблъсък между външния шум и вътрешната тишина.
Разказвачът спира Потока точно в момента, в който Петър иска да бъде набит, „та да се свърши“.
Това е логиката на евтината транзакция:
Сгреших → наказаха ме → сметката е уредена → егото е чисто → животът продължава.
Боят е прост.
Боят е бърз.
Боят е за лесни времена.
Петър беше дребен, но палав и буден.
Учителите му прощаваха дребните номера, но по‐големите калпазани не — особено един, когото всички наричаха Дългия. Не блестеше с ум, но затова пък със замах тормозеше по‐слабите от него, та да угоди на егото си.
Един ден Дългия блъсна Петър толкова силно, че той полетя към близкия чин, който за нещастие се счупи. Нещо в момчето превъртя. Забрави да брои до десет. Събори Дългия на земята и започна да блъска главата му в паркета.
(още…)