Небивалицата не е измислица.
Тя е история, странна случка, абсурден сюжет — зад които диша реалният живот.
А нейните героите живеят във всеки от нас.
Това е разказ за Детето в нас — малкото, ококорено същество, което още вярва, че калта може да стане крило.
За Мунчо в нас, който ни напомня, че въображението е по‑силно от шаблоните и че полетът започва много преди крилото да порасне.
Това е пътека през хората — онези, които ни подрязват, и онези, които ни окриляват. И ние сами трябва да разберем кое от двете ни прави истински.
(още…)Кога уличният шум приижда срещу теб като порой и хората почнат да ти викат, да ти искат думи или да ти вменяват дългове, дето не си ги заемал — не бързай да им отговаряш.
Спри за миг.
Затвори устата си.
И брой до десет — бавно, както брои човек, който знае земята.
Казват, че дълбоко в Гората има място, където времето не тече като река, а стои неподвижно като езеро.
Там живее Тарла — не човек, а поглед.
Поглед, който вижда всичко:
и корените под земята,
и птиците над върховете,
и мислите на хората, които минават през живота си като през гъста мъгла.
В Сократово Мунчо не се появява с фанфари.
Не влиза в живота на хората с големи думи, нито с големи дела.
Той просто си е там — като старата чешма на мегдана, като голямата върба край реката, като вечно лаещото куче на съседа.
И ако човек тръгне по пътеката през селото, ще го види пет пъти — всеки път различен, всеки път същият.
(още…)Небивалицата не е измислица.
Тя е онова странно, абсурдно, неправдоподобно парче живот, което не може да бъде разказано от първо лице, но е толкова истинско, че ни хваща за гърлото.
Нещо, което не се е случило, но бихме искали да се беше случило.
Или нещо, което се е случило, но светът не знае как да го побере.
Това е Тина.
Неотдавна прехвърлила петдесетте.
Отчаяна съпруга.
Майка на тийнейджър, чийто живот иска да управлява за негово добро. Домакиня – в най-хлабавия смисъл на думата.
Живее с емисиите новини, турските сериали и промоциите по магазините.
Продължава да харесва нескончаеми любовни сериали, тип „Дързост и красота“.
Не чете книги, защото „няма време“.
Подсказки за онзи, който влиза в Гората
„Старецът и Гората“ е разказ, който не се чете — той се преживява.
Това е история за човек, който отказва да умре, докато не изкупи вината си.
За приятел, който го чака под вековно дърво.
За Гора, която пази тишината му.
За време, което не лекува, а наказва.
За мед, който не е сладост, а молитва.
Слънцето вече преваляше зад баира, а под дебелата сянка на асмата миришеше на препечен пипер, анасон и влажна пръст.
Интернетът в целия град беше спрял още по обяд — поредната дигитална аномалия, която Новините приписваха на руснаците.
Тук, в аналоговия свят на масивната дъбова маса, глобалният поток не липсваше на никого.
Имаше студена ракия, кристали лед и четирима мъже, които истински пребиваваха при себе си.
Петър беше дребен, но палав и буден.
Учителите му прощаваха дребните номера, но по‐големите калпазани не — особено един, когото всички наричаха Дългия. Не блестеше с ум, но затова пък със замах тормозеше по‐слабите от него, та да угоди на егото си.
Един ден Дългия блъсна Петър толкова силно, че той полетя към близкия чин, който за нещастие се счупи. Нещо в момчето превъртя. Забрави да брои до десет. Събори Дългия на земята и започна да блъска главата му в паркета.
(още…)„Под старата круша времето винаги е било по‑дълбоко от часовника. А Радичков — той отдавна живее в Голямото време, където небивалиците са по‑истински от новините.“
„…Лазар седеше под дивата круша, която от три години насам упорито раждаше кисели ябълки, и се опитваше да обясни на една нова, дигитална машина какво нещо е човешкото достойнство.
(още…)