Учебният материал в университета твърде често се възприема като класическа, Нютонова система — гладък, сух поток от знаци, дефиниции и текстови главоблъсканици, които трябва да бъдат механично запаметени.
Това линейно учене претоварва ума с вътрешно несвързана информация.
В резултат клетият студент се губи в превода още пред първия строг поглед на изпитващия.
В едно отречено от модерния човек аналогово време имало студенти, за които подготовката за изпит била не тежко бреме, а истинско забавление.
Такъв бил и Петър.
Научавал главното по конспекта и след това свободно интерпретирал. Умеел да разказва и най-сложните теории на жив, човешки език, който включвал дори уличен жаргон.
Петър беше дребен, но палав и буден.
Учителите му прощаваха дребните номера, но по‐големите калпазани не — особено един, когото всички наричаха Дългия. Не блестеше с ум, но затова пък със замах тормозеше по‐слабите от него, та да угоди на егото си.
Един ден Дългия блъсна Петър толкова силно, че той полетя към близкия чин, който за нещастие се счупи. Нещо в момчето превъртя. Забрави да брои до десет. Събори Дългия на земята и започна да блъска главата му в паркета.
(още…)