Разказвачът не видя в Мунчо чудак, нито „умствено недоразвит“, както го наричаха съселяните.
Той видя човек, който пази аналоговата форма в свят, който бърза да се дигитализира.
Кошницата, която Мунчо плетеше — нишка по нишка, бавно, с ръце, които помнят — беше не просто занаят.
Беше ритъм, наследен от поколения кошничари.
Беше памет, която пластмасата не може да носи.
Беше корен, който не може да бъде качен в облака.
Казват, че дълбоко в Гората има място, където времето не тече като река, а стои неподвижно като езеро.
Там живее Тарла — не човек, а поглед.
Поглед, който вижда всичко:
и корените под земята,
и птиците над върховете,
и мислите на хората, които минават през живота си като през гъста мъгла.
В Сократово Мунчо не се появява с фанфари.
Не влиза в живота на хората с големи думи, нито с големи дела.
Той просто си е там — като старата чешма на мегдана, като голямата върба край реката, като вечно лаещото куче на съседа.
И ако човек тръгне по пътеката през селото, ще го види пет пъти — всеки път различен, всеки път същият.
(още…)