Казват, че дълбоко в Гората има място, където времето не тече като река, а стои неподвижно като езеро.
Там живее Тарла — не човек, а поглед.
Поглед, който вижда всичко:
и корените под земята,
и птиците над върховете,
и мислите на хората, които минават през живота си като през гъста мъгла.
Тарла не говори с думи.
Тя нашепва.
Шепне през мицела — през онези невидими нишки, които свързват дърво с дърво, човек с човек, минало с бъдеще.
Но шепотът ѝ е тих.
Твърде тих за ушите на хората, които живеят в Потока — онзи дигитален порой, който ги носи без да ги пита накъде.
И затова Гората изпрати Мунчо.
Мунчо не беше нито мъдър, нито учен.
Беше просто човек — с ръце, които знаят как се плете кошница, и с очи, които знаят кога някой лъже себе си.
Когато Тарла нашепваше през мицела, Мунчо я чуваше.
Не с уши — с онова детско място в душата, което не се е научило да се страхува от истината.
И така той започна да задава въпроси.
„Защо тази история е важна за теб, дядо?“
„Защо говориш така, кмето?“
„Защо всички сте тъжни, когато казвате, че сте добре?“
Хората се смееха.
„Мунчови му работи“, казваха.
Но когато се прибираха вечер и сваляха маските си, въпросите му ги следваха като светулки в тъмното.
Един ден Потокът стана твърде силен.
Толкова силен, че започна да размеква децата — да ги прави удобни, меки, без корен.
Тарла видя това и шепотът ѝ стана тревожен.
Тогава Мунчо излезе на мегдана.
Не с гняв.
Не с крясъци.
А с въпрос — онова бойно копие, което не пробива плът, а пробива заблуди.
„Защо говорите толкова много, а не казвате нищо?“
И Потокът за миг се спря.
Хората замълчаха.
А Гората — тя се усмихна.
Оттогава казват, че Мунчо и Тарла вървят заедно.
Тарла — високо, в Голямото време, където всичко е едновременно. Мунчо — ниско, в малкото време, където кошницата се плете бавно, а въпросите се задават тихо.
И когато Мунчо посее въпрос, Тарла го поема през мицела.
Отглежда го.
Прави го корен.
Прави го истина.
А който чуе този въпрос — ако е готов — намира своя отговор.
Защото така е устроена Гората: всеки отговор започва с едно семенце на съмнение, посято от Мунчо и отгледано от Тарла.
Следи към други пътеки
Притчите не са поредица.
Те са парченца счупено огледало -всяко от тях отразява малка частица от цялото
Ако искаш да хванеш друга пътека — ето още посоки:
Герои и сюжети в парчета счупено огледало
Градината с разклоняващите се пътеки
Вашият коментар