В Гората няма „завършени“ дървета.
Има поникващи.
Има растящи.
Има умиращи.
Някои се пречупват под натиска на обстоятелствата, но и от техния изсъхнал дънер винаги тръгва нов живот.
Такива са и текстовете на Тарла.
На пръв поглед изглеждат като парчета от счупено огледало, но във всеки отделен фрагмент диша цялата Гора.
Всеки откъс носи достоверността на цялото, разказвайки своя собствена версия за Смисъла.
Можеш да я видиш като чист път към себе си и като отворена врата към Голямото време — място за спокоен, безвинен и задълбочен разговор с колективното съзнание.
Уединението е вертикално време — време, което не тече, а се спуска. Тук живеят вечните въпроси, които никой век не разреши. Тук се свързваш през културно-историческото наследство със своите собствени основания.
Оттук говори самото битие — без шум, без бързане.
Приятелю,
Споделям ти една история, позната на много деца от онова време.
Едно малко момче в един малък град — във времената на динозаврите — имало баба, каквато имат много други деца.
Но неговата баба изобщо не била обикновена. Зад скромния ѝ външен вид и липсата на дипломи се криела дълбоката мъдрост на векове трудна българска история. Уроците, които момченцето научило тогава от нея — не чрез досадни наставления, а през чисто наблюдение и споделен размисъл — се закотвили завинаги в съзнанието му като здрава котва.
(още…)Добрият динозавър е от онези редки същества, които не блестят, но тежат. Груб и неполиран като самия живот. Пазител на традициите и на онзи Смисъл, устоял на бурите и на безвремието.
В неговите гърди живеят едновременно и мъдрата баба, и Петър, и Иванич, и Даскала. Тъканта му е изтъкана от вековния софтуер за оцеляване на българина. Той има слабости, води постоянна борба с дракона (егото) в себе си и кове котвата си в тишината на Гората. Сам е, но не е самотен. Добър е, защото има куража да брани своята Гора.
(още…)В Гората на Тарла всяко дете минава през изпит, който не е измислен от хората.
Той идва сам, когато е време.
И никога не изглежда като изпит — прилича на случка, на дребно препъване, на нечий гняв, на нечия слабост.
Но всъщност е първият сблъсък между външния шум и вътрешната тишина.