Самотата е доброволно уединение.
Можеш да я видиш като чист път към себе си и като отворена врата към Голямото време — място за спокоен, безвинен и задълбочен разговор с колективното съзнание.
Уединението е вертикално време — време, което не тече, а се спуска. Тук живеят вечните въпроси, които никой век не разреши. Тук се свързваш през културно-историческото наследство със своите собствени основания.
Оттук говори самото битие — без шум, без бързане.
Това състояние няма нищо общо със самотността.
Самотността е онова тежко усещане за откъснатост от корена.
Тя може да те застигне и в аналоговата тишина на празната къща, и насред най-шумния градски пазар.
Самотността е да си заобиколен от хора или виртуален шум, но духът ти да гладува в празнота, защото си изгубил връзката със собствената си Гора.
Самотата ражда смисъл.
Самотността го изпепелява.
Общуването лице в лице е човешки акт
Можеш да го приемеш като път към другите в реално време и като врата към споделянето в Малкото време, отредено на всеки смъртен под слънцето.
Живият разговор е хоризонтално време.
Тук пулсират въпросите на деня, които точно сега и тук очакват своето разрешаване.
То е динамично, злободневно, практично.
Оттук говори животът на улицата, вливащ се в по-големия обществен Поток.
Това са двете вечни състояния на човешката същност.
На пръв поглед уединението и живото общуване изглеждат като врати към два напълно различни свята.
Но това е привидно.
В действителност и двете врати водят към едно и също място — узнаването на смисъла на нашето съществуване.
Защото Малкото време на делничния ден просто не може да оцелее без невидимия мицел на Голямото време.
Следи към други пътеки
Това е Основание — корен, не история. Ако искаш да хванеш пътеките, които го разширяват — ето ги.
Антигероят на нашето безвремие
Вярванията на Аналоговия човек
Разговор под дивата круша (Разказвачът)
Писмо второ (Потокът и Гората)
Вашият коментар