Самотата е доброволно уединение.
Можеш да я видиш като чист път към себе си и като отворена врата към Голямото време — място за спокоен, безвинен и задълбочен разговор с колективното съзнание. Уединението е вертикално време — време, което не тече, а се спуска. Тук живеят вечните въпроси, които никой век така и не разреши. Тук се свързваш през културно-историческото наследство със своите собствени основания. Оттук говори самото битие — без шум, без бързане.
Това състояние няма нищо общо със самотността. Самотността е онова тежко усещане за откъснатост от корена. Тя може да те застигне и в аналоговата тишина на празната къща, и насред най-шумния градски пазар. Самотността е да си заобиколен от хора или виртуален шум, но духът ти да гладува в празнота, защото си изгубил връзката със собствената си Гора. Самотата ражда смисъл, самотността го изпепелява.
Общуването лице в лице е човешки акт.
Можеш да го приемеш като път към другите в реално време и като врата към споделянето в Малкото време, отредено на всеки смъртен под слънцето. Живият разговор е хоризонтално време. Тук пулсират въпросите на деня, които точно сега и тук очакват своето разрешаване. То е динамично, злободневно, практично. Оттук говори животът на улицата, вливащ се в по-големия обществен Поток.
Това са двете вечни състояния на човешката същност.
На пръв поглед уединението и живото общуване изглеждат като врати към два напълно различни свята. Но това е привидно. В действителност и двете врати водят към едно и също място — узнаването на смисъла на нашето съществуване. Защото Малкото време на делничния ден просто не може да оцелее без невидимия мицел на Голямото време.
Вашият коментар