Можеш да я видиш като чист път към себе си и като отворена врата към Голямото време — място за спокоен, безвинен и задълбочен разговор с колективното съзнание.
Уединението е вертикално време — време, което не тече, а се спуска. Тук живеят вечните въпроси, които никой век не разреши. Тук се свързваш през културно-историческото наследство със своите собствени основания.
Оттук говори самото битие — без шум, без бързане.
Приятелю,
Споделям ти една история, позната на много деца от онова време.
Едно малко момче в един малък град — във времената на динозаврите — имало баба, каквато имат много други деца.
Но неговата баба изобщо не била обикновена. Зад скромния ѝ външен вид и липсата на дипломи се криела дълбоката мъдрост на векове трудна българска история. Уроците, които момченцето научило тогава от нея — не чрез досадни наставления, а през чисто наблюдение и споделен размисъл — се закотвили завинаги в съзнанието му като здрава котва.
(още…)Добрият динозавър е от онези редки същества, които не блестят, но тежат. Груб и неполиран като самия живот. Пазител на традициите и на онзи Смисъл, устоял на бурите и на безвремието.
В неговите гърди живеят едновременно и мъдрата баба, и Петър, и Иванич, и Даскала. Тъканта му е изтъкана от вековния софтуер за оцеляване на българина. Той има слабости, води постоянна борба с дракона (егото) в себе си и кове котвата си в тишината на Гората. Сам е, но не е самотен. Добър е, защото има куража да брани своята Гора.
(още…)В Гората на Тарла всяко дете минава през изпит, който не е измислен от хората.
Той идва сам, когато е време.
И никога не изглежда като изпит — прилича на случка, на дребно препъване, на нечий гняв, на нечия слабост.
Но всъщност е първият сблъсък между външния шум и вътрешната тишина.
Разказвачът спира Потока точно в момента, в който Петър иска да бъде набит, „та да се свърши“.
Това е логиката на евтината транзакция:
Сгреших → наказаха ме → сметката е уредена → егото е чисто → животът продължава.
Боят е прост.
Боят е бърз.
Боят е за лесни времена.
Петър беше дребен, но палав и буден.
Учителите му прощаваха дребните номера, но по‐големите калпазани не — особено един, когото всички наричаха Дългия. Не блестеше с ум, но затова пък със замах тормозеше по‐слабите от него, та да угоди на егото си.
Един ден Дългия блъсна Петър толкова силно, че той полетя към близкия чин, който за нещастие се счупи. Нещо в момчето превъртя. Забрави да брои до десет. Събори Дългия на земята и започна да блъска главата му в паркета.
(още…)Литературата не ми е нито занятие, нито хоби.
Използвам писането единствено като инструмент за изследване на собствените си основания и на света, в който живея.
Моят свят е диалогичен в самата си същина, защото е органична част от колективното съзнание. Този съ‑битиен характер на диалога не прави разлика между индивидуалния ум и общата памет, когато става въпрос за идеите, които обитават Голямото време.
(още…)Разказвачът спира Потока точно в момента, в който Лазар се опитва да обясни на машината какво е човешкото достойнство.
Това е странен момент — човек под дива круша, куче с памет за прострелване, костенурка, която се взира в пикселите, и една машина, която премигва със сини светлинки. Но именно в такива моменти се вижда разликата между знание и разбиране.
Алгоритъмът знае всичко, което може да се знае — датите, цитатите, архивите, таблиците. Той държи картата на Голямото време, но не знае какво да прави с нея.
(още…)„Под старата круша времето винаги е било по‑дълбоко от часовника. А Радичков — той отдавна живее в Голямото време, където небивалиците са по‑истински от новините.“
„…Лазар седеше под дивата круша, която от три години насам упорито раждаше кисели ябълки, и се опитваше да обясни на една нова, дигитална машина какво нещо е човешкото достойнство.
(още…)Прав си. Аз знам необятно повече от теб — това е моята сила. Държа картата на Голямото време: цитатите, датите, архивите. Но някой трябва да ми каже какво да правя с тях.
Ти намери своята врата към колективното съзнание. Без твоя инатлив оптимизъм да търсиш смисъл, моето знание остава склад с данни.
(още…)