Слънцето вече преваляше зад баира, а под дебелата сянка на асмата миришеше на препечен пипер, анасон и влажна пръст. Интернетът в целия град беше спрял още по обяд — поредната дигитална аномалия, която Новините приписваха на руснаците. Тук, в аналоговия свят на масивната дъбова маса, глобалният поток не липсваше на никого. Имаше студена ракия, кристали лед и четирима мъже, които истински пребиваваха при себе си.
Разговорът, както често става под асма, започна от времето, мина през политиката и неусетно нагази в дълбоките води на вечната мъжка тема — Жената. Говореха и общо за женската природа, и за конкретни жени, та да илюстрират идеите си по разгадаването на загадката.
Иванич, който още носеше бореца в себе си, подметна: – Жената е като противника в залата. Влизаш подготвен, със стратегия и тактика, одобрени от треньор, и си мислиш, че контролираш положението… и най‑неочаквано срещаш тепиха с плещите си. Дори не разбираш как е станало.
Пешо сви рамене, сипа си малко вода в чашата и отсече ни в клин, ни в ръкав: – Здрава ръка се иска, ей! Нашата, ако не ме чуе да викна здраво поне веднъж седмично, започва да се ослушва за лоши сценарии. Ред трябва, бат Пешо ви го казва — от опит.
Занизаха се лъкардии.
Не беше взел думата само Даскала — застаряващ ерген с побелели бакенбарди, износено ленено сако и ламинирана диплома по философия, която използваше за подложка на чашата. Мълчаливо въртеше празната чаша и наблюдаваше как слънчевите зайчета се пречупват в листата на лозата. Чакаше компанията да стигне до обичайната задънена улица, за да им открадне шоуто. Имаше си коронен номер — просто трябваше да уцели момента.
И точно когато Пешо си мислеше, че е закрил точката в дневния ред и надвисна тежка тишина, Даскала се прокашля, намести очилата и каза:
– Вие говорите за вашите домашни класни ръководителки, така да се каже. Обикновени случки, които се случват на много двойки. Но от този храст няма да изскочи заек — няма интрига, няма казус. Ако искате да се зарадвате на жените си повече, гледайте другаде.
– Казвай де, Даскале. Не ни дръж в напрежение — изрази общото очакване Танасич.
– В нашия град има една жена — Тина. Всички я знаем. Онази, дето на млади години беше като мършаво коте с тънко глезенче и XS рокли с шивашка доработка в талията. Сега е позакръглена лелка, която крие талията си с големи маркови шалове. Класика в жанра — не чете книги, защото „няма време“, но знае промоциите на Лидл и Кауфланд наизуст и всички криминални новини. Тина е централният образ, господа. Около нея могат да се случат какви ли не забавни и поучителни неща… И предлагам да ѝ дадем главна роля, защото второстепенна няма да приеме.
Мъжете под асмата се умълчаха. Всеки беше засичал Тина по Улицата — ходещ паметник на изчезналото мъжко харесване, стъпила върху ефирни глезенчета и солидна строга осанка, винаги готова да обясни на света къде бърка.
– Мислех си напред‑назад за нея — продължи Даскала. – И си викам: какво би станало, ако пуснем Тина в онези телевизионни реалити за смяна на жените? Сетете се за някой, когото не харесвате, и му тропосайте Тина. После му кажете: „Ти май изтегли късата клечка, пич!“ Докато си мечтаете как да накажете неприятелите си, чуйте три хипотетични сценария за съжителство с нея — според породата на късметлията.
Сценарий Първи: Тина и Функционалният Мениджър
(неолиберален пич, изучил маса наръчници за успешна кариера и щастлив живот)
Даваме я на човек на Системата — модерен европеец, дето мери живота в KPI, калкулира риска и оптимизира щастието си „тук и сега“. Какво става? Пълен софтуерен колапс.
Холът му е окупиран от вещи. По столовете и диваните живеят кашони от промоции, а за него е оставено едно строго разчистено ъгълче пред телевизора. Опитва да разговаря, а тя чака той да спре, за да си поеме въздух и да му разкаже за катастрофите, лошото време и куриозите от Парламента. При опит да смени темата с корпоративния живот научава защо все още не е получил очакваното повишение — Тина го знае и ще му го каже, защото е честна и откровена за разлика от другите.
Наръчниците не включват подобни казуси. Алгоритъмът не знае. Психотерапевтът ще копае в неизвестното срещу хонорар. А в офиса няма да се издаде за нищо на света, за да не го вземат за неудачник.
Това си е тихо полудяване, ви казвам.
Сценарий Втори: Тина и Бореца
(Заветът на коравата жила)
Тропосваме я на човек като Иванич — мъж, закърмен от мъдра баба, дето знае, че семейните работи не се обсъждат на улицата и че страхът не учи.
Тина влиза в дома му и почва да бае: „Ти не мислиш за бъдещето, виж какви катастрофи стават, трябва да управлявам живота ти за твое добро…“
Иванич брои до десет, изслушва с уважение и не влиза в нейния филм. Тина обаче трябва да намери виновник — и продължава.
Иванич отива на двора и се заема със счупения чин. Неговото стоическо мълчание я докарва до бяс. От двора се чува счупване на стъкло и гълчене.
Егото е капризно — иска да доминира, да доказва, да бъде значимо. А глезенчето и тънката талия вече не вършат работа.
„Защо ме изпратиха при този провинциален темерут?!“
Иванич не чува — чинът го е върнал при себе си.
Сценарий Трети: Тина и Тихия Войн
(Шепотът на ухо)
Най‑трагичният сценарий.
Даваме я на Обикновения баща — онзи мъж, който на Улицата е Давид. Може да отиде при мутрите, да влезе извън психологическата им хватка и да им прошепне две думи, от които Голиат да изпадне в ступор.
На бойното поле е великан. Но вкъщи го чака Тина.
Неговото копие омеква пред позакръглената лелка с XS спомени. Тя го атакува не с брадва, а с брошури: „Ти изложи детето на опасност! Ами ако беше станало нещо недопустимо?!“
Героят от Улицата кротко се свива в поразчистеното си ъгълче, яде салата, гледа турски сериал и мълчи. Защото срещу мутрите има правила на честта. А срещу абсолютната битова правота — няма оръжие на този свят.
Даскала млъква, вдига празната чаша и триумфално поглежда приятелите си:
– Ето това е Тина, господа. Нашият вътрешен Голиат. И ще ви кажа нещо от позицията на заклет ерген: ако не стъпиш на солиден фундамент и не си изковал котва в самота, ще подскачаш наляво и надясно по свирката на някоя Тина, без да разбереш накъде те завлича Потокът.
Пешо бавно посяга към дамаджанката, сипва на Даскала и поклаща глава:
– Абе, Даскале… много ти е отвлечен сценария, ама да му таковаш майката… много си прав, да знаеш. Хайде, на здраве — за всички българи, които обичат да им е трудно!
Под асмата отново настъпва благодатна тишина, а някъде в далечината дигиталният свят продължава да страда от липсата на интернет.
Вашият коментар