Понякога шумът на света идва срещу теб като порой. Хората викат, искат думи, искат обяснения, искат да им върнеш дългове, които никога не си заемал. И тогава човек прави най‑голямата грешка — бърза да отговори.
А истината е проста: когато шумът те връхлети, не говори. Спри за миг. Затвори устата си. И брой до десет — бавно, както брои човек, който знае земята.
Едно.
Погледни стъпалата си. Почувствай земята под тях — корава, но хранеща. Тя още те държи.
Две.
Остави шума сам да си отшуми. Ако е твой — ще се върне. Ако не е — Потокът ще го отнесе.
Три.
Погледни очите на хората. Дали те гледат, за да те видят, или те мерят с теглилката на своите сметки?
Четири.
Спомни си кривата върба край реката. Тя не се кара с вятъра. Кротко го чака да премине.
Пет.
Спомни си баща си. И дедите си. Те са орали същата тая земя. На тях по‑леко ли им е било в Караконджуловото време? Но са устояли.
Шест.
Дишай бавно. Въздухът е на всички. Не си длъжен никому, че го дишаш.
Седем.
Припомни си междата. Там никой не сее и не оре. Там е чисто. Остани там за миг.
Осем.
Спомни си, че пластмасовата кошница не помни ръцете ти. Не ставай пластмасов, за да им е по‑лесно на тях.
Девет.
Усети напрежението в чешмата. Дай време на камъните да се наместят. Ако си забравил как — припомни си притчата за чешмата.
Десет.
Водата на твоя Смисъл вече е спокойна. Можеш да говориш. Или да си тръгнеш — без да се обръщаш назад.
Броенето не е техника. То е връщане — към онова място, където човек не се прави на повече, отколкото е.
А ако човек е забравил как да се връща — тогава му трябва друг човек. Не за да го води. А за да му каже, че не е сам на пътя.
Следи от пътеката назад
Писмата на Тарла не са поредица. Те са следи. Ако искаш да вървиш назад по пътеката — ето я.
Писмо четвърто (Чуждите въпроси)
Писмо трето (Завещаването на смисъл, а не на дървета)
Вашият коментар