Това е разказ за Детето в нас — малкото, ококорено същество, което още вярва, че калта може да стане крило.
За Мунчо в нас, който ни напомня, че въображението е по‑силно от шаблоните и че полетът започва много преди крилото да порасне.
Това е пътека през хората — онези, които ни подрязват, и онези, които ни окриляват. И ние сами трябва да разберем кое от двете ни прави истински.
Това е разказ за надеждата, която оцелява само когато пазим живо Детето в себе си.
1. Детето и Мунчо
(Пътеката на Малкия принц)
Детето седи в прахта под старата върба и мачка топка сива, лепкава речна кал. Покрай него минава Танасич, поглежда надолу, изпръхтява и казва:
„Пак си се омазал с кал до ушите, бре!“
След малко се задава Мунчо.
Кляка в прахта до него.
Поглежда калното кълбо, от което стърчат три сухи клечки.
Но не пита „Какво е това?“
Поглежда внимателно сянката, която калта хвърля върху земята, и казва:
— Виж ти… То крилото му още не е пораснало, ама вече е литнало.
Детето го поглежда с живите ококорени очи на петгодишния.
И по лицето му грейва онази чиста усмивка — усещането, че и сред големите хора има някой, чийто ум не е заключен в кутия.
Мунчо е отгатнал неговата небивалица с паметта на собствените си пръсти.
2. Тина и Брошурата
(Пътеката на Златната клетка)
Тина стои на мегдана, ухаеща на скъп френски парфюм, който се опитва да пребори мириса на дива мента от реката.
В ръцете си стиска лъскава, обемна брошура за швейцарски лицей.
Изглежда най-сетне въодушевена от нещо.
Няма търпение да сподели мисълта си с някой. По точно – да си хване слушател.
Не за да обсъди, а да го посвети в прозрението си.
Трябва да спаси детето – от тази кал и провинциална ограниченост.
Ако то остане тук, Потокът ще го удави в провинциална безпътица.
— Там ще го пречупят навреме, за негово добро! — говори тя бързо на Даскала,
— Там знаят как се кове успехът. Там знаят как да го подготвят за глобалния свят.
„Тук какво ще стане? Мунчо… номер две.“
Даскала поема въздух да се включи с реплика, но Тина вече е отплувала по течението на голяма швейцарска река.
3. Под асмата: Танасич, Иванич и Пешо
(Пътеката на Динозаврите)
Привечер.
На масата под асмата в задния двор на малките работилници има голяма кана червено вино и чиния с дебело нарязана сланина.
Тримата стари динозаври хапват от мезето, отпиват на малки глътки от домашното вино и гледат към близката пътека.
Говорят си в прав текст, без заобикалки и купешки думи.
— Гледам ги тия младите по пейките… — уморено казва Танасич.
— Поумняха им пустите телефони, Иванич. Всичко вътре свети, всичко знае. А пръстите им — гладки като огледало.
— Изсъхва им жилата, Пешо — вметва Иванич.
— Машината им изяжда грешката. А без грешка няма как да разбереш къде е чепатото на дървото.
4. Изборът на Инженера Добри
(Пътеката на Възкресението)
Добри седи малко по-страни от старците.
Той е мъж, преживял дълбока лична драма.
В професионален план е безупречен, но празнота вътре в него го разяжда.
След раздялата с любовницата отчаяно търси начин да се измъкне от Потока. Той знае какво е да си прекършен дънер.
Пред него стои отворен преносимият му компютър.
Алгоритъмът му предлага съвършено изчислена матрица – права, ефективна, безупречна.
Но Добри не спира да гледа към Детето, което тича окрилено по мегдана и вика:
„Крилатият ми кон може да лети!“
В този миг Добри си спомня какво е да вярваш, че нещо може да лети.
Той затваря екрана.
Взема парче тебешир и направо върху коравия казанлъшки плот на масата начертава детайла на ръка — вкарвайки онази лека, занаятчийска асиметрия, която алгоритъмът никога няма да роди.
Добри е възкръснал за истинско творчество.
5. Даскала и Счупените криле
(Пътеката на Философа)
Даскала стои на прага на старото училище, подпрян на рамката на вратата.
Износеното му сако мирише на мастило и стара хартия.
Той е стар ерген.
Няма свои деца.
Но знае, че децата са бъдещето на човечеството.
Беше прочел изследване, което оголваше тъжния факт за „поумняването“: как децата се заглаждат от гениални творци до удобни антропологични единици.
— Деветдесет и пет на сто… — говори си Даскала.
— Раждат се талантливи ковачи на смисъл. А на двайсет и пет оцеляват едва два процента.
Потокът ги оглажда.
Ние ги заглаждаме — и в училището, и в университета…
Даскала вече знае:
няма да им преподава факти и застинали истини.
Няма да връчи на Детето перфектен пластмасов шаблон.
Ще му даде празен бял лист и едно парче въглен от огнището —
за да нарисува своята собствена небивалица.
Следи към други пътеки
Небивалицата не е измислица.
Тя е онова странно, абсурдно, неправдоподобно парче живот, което не може да бъде разказано от първо лице, но е толкова истинско, че ни хваща за гърлото.
Ако харесваш небивалици можеш да хванеш и други пътеки:
Вашият коментар