Защо небивалица

Небивалицата не е измислица. Тя е онова странно, абсурдно, неправдоподобно парче живот, което не може да бъде разказано от първо лице, но е толкова истинско, че ни хваща за гърлото. Нещо, което не се е случило, но бихме искали да се беше случило. Или нещо, което се е случило, но светът не знае как да го побере. Затова съществуват героите – за да превърнат небивалиците в бивалици, да ги пренесат през Голямото време на Тарла, където минало, настояще и бъдеще живеят едновременно. Те са анти‑модерни, груби, демоде, с ръждясал аромат на памет. Разкази – подочути, преживяни, изстрадани. Автентични, извлечени от простотата на един осмислен живот.

Защо в чекмедже

Чекмеджето е мястото, където човек прибира не най‑важното, а най‑истинското. Там живеят прашните листове, старите снимки, ръждясалите пирони на паметта. Това е пространство, което се отваря само когато му дойде времето – тихо, без поза, без претенция. Небивалиците са точно такива: скътани истории, които чакат да бъдат намерени. Хуморът е техният антидот срещу опасността да се вземем насериозно. А когато ги извадим от чекмеджето, те започват да коват котви – малки човешки отпечатъци, които ни връщат към корена, към Гората, към онова, което сме били и което още можем да бъдем.