Суматохата и Простотията

(По Йордан Радичков)

Едно време суматохата се срещаше доста често по нашите земи — точно както свраките по оголените клони на брястовете.
Живееше на малки, несръчни групи. Раждаше само по едно малко на година и го кърмеше дълго – цели шест месеца.
Чуваше го докато заякне и се научи само да прескача плетищата за да се бърка в разговора под асмата.
Носеше хаос, но в тази топла и сочна бъркотия уморените и нещастни търсачи на Смисъл намираха утеха.

После суматохата се изгуби някъде. Нахлу простотията — алчна, високомерна, безпардонна. С дигитално излъскана козина.
Тя завладя простора така, както чакалът измести стария, планински вълк.
Чакалът не се интересуваше от Голямо време.
Той комфортно обитаваше дигиталния свят доминиран от безлични профили и техните сенки.
Купуваше готови рецепти за успеха.
И не знаеше как да замълчи. 

И тогава земята започна да се свива под краката на хората. 

Но когато Потокът кривне или Тарла се размърда, хората в селото рядко забелязват.
Те са заети да пресмятат печалбите и да правят планове за повече.
За щастие в каменовъглената мина на битието винаги се спуска поне един Наблюдател.
И той не е нито съдия, нито архивар.
Неговата мисия е да бъде канарчето в кафеза, окачен на най-тъмната подпора под земята.
Но не да пресмята или обяснява въглищата, а да диша. 

И когато блатният газ на Простотията започне да пробива през цепнатините
— тих, невидим, лишен от мирис, но задушаващ и смъртоносен
— канарчето спира да чисти перцата си.
То първо усеща опасността и сигнализира. 


Човекът оставя след себе си два вида градеж.

Единият е от камък.
Съграденото от камък трае дълго, но е тленно.
Пропуква се.
Обрушва се.
Поддава.

Другият е от слово.
Съграденото от думи е нетленно, когато е зазидано в тялото на народната култура.
Наблюдателят (разказвачът) не измисля това слово.
Той слиза в народната каменоломна.
Взема оттам грапав, но солиден материал.
После вгражда в него себе си, за да го върне преработен обратно
— открил отново и пресътворил света около себе си.

А канарчето в мината пее не защото има публика.
То пее защото докато има песен, има и въздух.
Неговият тревожен писък е единственият знак, че само крепостната стена на думите може да удържи чакалите вън от храма.
И когато утре ковчегът на времето се напълни с вода, в него няма да оцелеят рецептите за успеха.
Ще оцелее само онази недовършена приказка, която канарчето е успяло да изпее, преди газът да затвори очите му.

Следи към други пътеки

Пътеките не са списък.
Те са следи.
И всяка следа води към място, което вече те е чакало.

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *