Детето и калейдоскопът

Върви Детето по своята пътечка. Вижда нещо странно, захвърлено в прахта край междата. Първо го поглежда предпазливо отдалеч. Прилича му на стара, овехтяла кутия — от онези, дето възрастните пренасят всякакви важни неща.

Внимателно взема нещото в ръце и любопитно го превърта, та да го огледа отвсякъде. Материалът беше солиден, тежък, грапав — като нещо, което е преживяло повече от хората, които са го носили. А това може да е осиротяла играчка, помисли си То. Някой динозавър я е изръсил от голямата си каруца, бързайки да я занесе на детето си. И сигурно много е бързал. Както бързат възрастните.

Докато го разглеждаше с малките си пръстчета, Детето напипа малко прашно прозорче в единия край. И притихна. Пое си дъх и преброи до три, защото търпилото му не удържа до десет. Тогава, най‑сетне, погледна вътре.

И там видя и селото, и Гората, и самодивите — цялата вселена. Един завладяващ панаир със всякакви неща: такива, от които възкликваш „Уау!“, и други, за които казваш „Ей…“. В един истински свят няма как всичко да ти се харесва, заключи Детето с увереността на древен мъдрец.

Намести кутията на един пън наблизо, приклекна и впери поглед в малкото прозорче. Калейдоскопът не показва света такъв, какъвто е, а такъв, какъвто Детето го носи в себе си.

Появи се Мунчо. Но не онзи, на когото селото се смееше край пресъхналата чешма. Мунчо беше мисъл, която се е научила да лети. Беше се качил на крилатия кон — същия, когото Детето неотдавна беше сътворило от пръст и сухи клонки от старата върба. И не беше там за снимка, а за полет — като крилата мисъл в безкрая на времето. „Уау, колко е яко!“ — възкликна Детето.

После завъртя кутията и нещо тихо пошепна. Калейдоскопът смени картината. И пак, и пак, и пак. Докато не се показа Танасич — да го попита защо все е изцапан до ушите. Докато Детето казваше „Ей…“, Танасич вече беше стигнал до масата под лозата и се бе заел с по‑приятно занимание: да отпива от червеното винце, вместо да възпитава хлапетата.

Тогава се появи Тина — като тежка гемия, носеща се по мегдана, за да намери някой, на когото да обясни нещо. Инстинктивно Детето се отдръпна от кутията, после я прегърна като скъп приятел, когото се опитва да скрие от зоркия поглед на Тина.

Отдръпването не беше за дълго. Дори забрави да брои до три. Погледът му жадно се впи в малкото прозорче.

Там вече беше дошъл Даскала — достолепен възрастен човек, миришещ на мастило и стара хартия. Ръцете му — изцапани от въглена, който превърта като човек, търсещ нещо важно. До него, подпряно на рамката на вратата на Училището, на самия праг, беше седнало дете. Рисуваше с въглен по камъка пред себе си своето бъдеще, окрилено от окуражаващия поглед на стария ерген.

И накрая се появи Добри. Отскоро беше в селото. Говореше се за него, че е отличен инженер, изградил големи градежи, които никога не падали. Възрастните се чудеха и маеха защо е оставил лъскавия живот в големия град и се е заселил тук — в Сократово. Но Детето вече знаеше. Добри рисуваше не бъдещето, а миналото, което най‑после се беше върнало при него. С боси крака и навити крачоли беше приседнал на голям камък и съживяваше на белия лист малкото момче в себе си. И изглеждаше щастлив.

Детето се усмихна с онази чиста, безвина усмивка на безпристрастния наблюдател. То знаеше, че Потокът няма да отнесе онзи, който грижливо пази детето в себе си.


Следи към други пътеки

Небивалицата не е измислица.
Тя е онова странно, абсурдно, неправдоподобно парче живот, което не може да бъде разказано от първо лице, но е толкова истинско, че ни хваща за гърлото.
Ако харесваш небивалици можеш да хванеш и други пътеки:

Пътеката към Мунчо

Тина (Пролог)

Разказ за подрязаните крила… и за надеждата

Градината с разклоняващите се пътеки

Небивалици под дивата круша

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *