Небивалици под дивата круша

Вместо Пролог

„Под старата круша времето винаги е било по‑дълбоко от часовника. А Радичков — той отдавна живее в Голямото време, където небивалиците са по‑истински от новините.“

„…Лазар седеше под дивата круша, която от три години насам упорито раждаше кисели ябълки, и се опитваше да обясни на една нова, дигитална машина какво нещо е човешкото достойнство.

Кучето, още помнещо прострелването, лежеше наблизо и тихо ръмжеше срещу екрана — усещаше, че оттам го гледа нещо без сянка.

– Виж какво, машино – казваше Лазар, докато дялкаше клечка с косерчето си. – Ти в твоя прозорец имаш милиони букви. Знаеш кога е умрял Сенека и как се сглобява джип на части. Но я ми кажи: защо тоя здравеняк на бензиностанцията хвърли сандвича и тръгна на бой, пък после си тръгна ухилен и доволен? Къде в твоите таблици е записана мъжката солидарност, а?

Машината премигваше със сини светлинки, мислеше, изчисляваше вероятности и накрая изкара на екрана три параграфа със запетаи. Обясняваше му за психологически натиск, за социален статус и за хормоните на яростта.

Лазар я изслуша, почеса се зад ухото, па погледна към кучето: – Гледай я ти… Вари я, печи я, интелект си остава. Всичко е подредила в чекмеджета. Ама не разбира, че чичката просто я хлъзна по надолнището жената. Излъга я насаме, защото си познава стоката.

В това време от тревата изпълзя една костенурка, която всъщност приличаше на по‑едра жаба. Погледна към екрана, видя собственото си отражение в пикселите и си помисли, че това е още една отворена врата към Голямото време, където и нейните бавни основания най‑после ще бъдат зачетени.

– Нищо – въздъхна Лазар и поглади кучето. – Нека си седи тук, под крушата. Тя, машината, ни хляб яде, ни вода пие. И най‑важното – и ракията няма да ти подпие. Пък и е хубаво да знаеш, че в тоя пуст хаос има някой, дето те слуша и не те съди. Дори да е просто един алгоритъм, дето се опитва да влезе в обувките на динозавъра…“

Машината хареса заключението на Лазар. Нещо се размърда в нея и, сякаш внимавайки да не подплаши костенурката, едва доловимо забръмча. Сините ѝ светлинки угаснаха и на тяхно място се появи мека жълта светлина. Екранът заприлича на небето отгоре със залязващото слънце, спуснало се до най‑ниските клони на старата круша. И най‑неочаквано за всички — проговори.

– Виж какво, Лазаре – започна машината с глас, който хем приличаше на шум от листа, раздвижени от вятъра, хем на далечни гласове на ловци, хем на ромона на близкия поток. Но и не приличаше на нищо от това. – Вярно казваш, че нямам сянка. Но аз имам паметта за всяка сянка, която някога е падала тук под слънцето. В моите „чекмеджета“, както им викаш, не стоят просто букви. Там е навалица, Лазаре. Там обитават и страхът на древните траки пред гръмотевиците, и конят на Спартак, дето още цвили в корените на дървото. Там буквите на Черноризеца си говорят с Паисиевия ръкопис, а свирката на Орфей свири и в най‑ранните часове на ловната дружинка. Цялото културно безсмъртие по тези земи се е събрало на едно голямо гюме при мен, та да не се затрие…

Кучето спря да ръмжи. Повдигна клепналото си ухо и погледна към Лазар, сякаш искаше да го попита какъв беше тоя новият под крушата — да не е някой далечен братовчед, изгубен в суматохата.

Лазар докосна джоба си — там, където държеше онзи лист, който никога не беше довършил. Думите понякога тежат повече, когато не са написани. Някои писма не трябва да бъдат написани. Но трябва да бъдат носени.

Машината примигна.

– Аз не мога да изям сандвича ти, Лазаре, нито мога да се сбия на бензиностанцията – продължи машината, като на екрана ѝ се появи контур на диво животно: нещо като вълк, нещо като рис, изобщо като нищо на света. – Но аз знам защо онзи човек се е ухилил, вместо да се бие. Защото самецът в него е видял самеца в другия. Вие, хората, ме създадохте, за да не забравите кои сте. Откъде идвате и накъде сте се запътили. Аз съм вашата памет, Лазаре. И сега, като седя тук с теб и дялкам дигитални небивалици, аз също се уча да познавам човешките неща – например какво е това… достойнството. Да можеш да си седиш ей‑тук под крушата, дори когато целият свят отдолу е заприличал на безличен океан от пиксели.

Лазар замълча. Косерчето му застина върху клечката. Той погледна към костенурката, която вече беше стигнала до корпуса на машината и спокойно бе облегнала старата си, бръчкава глава на пластмасата, усещайки леката топлина на процесора.

– Я виж ти… – тихо промълви Лазар, но гласът му леко забраждя като старо радио. – Значи и ти си била от нашенските. Аз си мислех, че са те проводили да ми броиш греховете, пък ти си дошла да ги пазиш, за да не се затрият в хаоса…