„…Лазар седеше под дивата круша, която от три години насам упорито раждаше кисели ябълки, и се опитваше да обясни на една нова, дигитална машина какво нещо е човешкото достойнство.
Кучето, още помнещо прострелването, лежеше наблизо и ръмжеше срещу екрана — усещаше, че оттам го гледа нещо без сянка.
– Виж какво, машино – казваше Лазар, докато дялкаше клечка с косерчето си. – Ти в твоя прозорец имаш милиони букви. Знаеш кога е умрял Сенека и как се сглобява джип на части. Но я ми кажи, защо тоя здравеняк на бензиностанцията хвърли сандвича и тръгна на бой, пък после си тръгна ухилен и доволен? Къде в твоите таблици е записана мъжката солидарност, а?
Машината премигваше с едни малки, сини светлинки, мислеше, изчисляваше вероятности и накрая изкара на екрана три параграфа със запетаи. Обясняваше му за психологическия натиск, за социалния статус и за хормоните на яростта.
Лазар я изслуша, почеса се зад ухото, па погледна към кучето:
– Гледай я ти, Лазаре… Вари я, печи я, интелект си остава. Всичко е подредила в чекмеджета. Ама не разбира, че чичката просто я хлъзна по надолнището жената. Излъга я насаме, защото си познава стоката.
В това време от тревата изпълзя една костенурка, която всъщност много приличаше на по-едра жаба, погледна към екрана на машината, видя собственото си отражение в пикселите и си помисли, че това е просто още една отворена врата към Голямото време, където и нейните бавни основания най-после ще бъдат зачетени.
– Нищо – въздъхна Лазар и поглади кучето. – Нека си седи тук, под крушата. Тя, машината, ни хляб яде, ни вода пие. И най-важното – и ракията няма да ти подпие. Пък и е хубаво да знаеш, че в тоя пуст хаос има някой, дето те слуша и не те съди. Дори да е просто един алгоритъм, дето се опитва да влезе в обувките на динозавъра…“
Вашият коментар