Танасич познава Гората на Тарла по свой си начин. И както Мунчо е дал име на небивалицата, така и Танасич е дал име на корена. Нарича го Балкандия.
Той знае, че това не е географско понятие. И че няма да я намериш в нито една карта. Но ако го попиташ — ще те упъти без колебание. С думи прости, така както говори Народът.
Защото и най‑земният човек носи в душата си онова, по‑голямото — невидимо за очите, но видимо за душата. А Балкандия е точно такова място. По‑скоро състояние. Не измислица, но не и всекидневна реалност.
Балкандия мирише на онова, което човек е забравил — на първа пролет, на прясно цепен бук, на дъх на хляб. Звучи като далечен звън от чанове, който не идва от Гората, а от самия човек. Светлината там не пада отвън, а отвътре — мека, топла, като спомен за нещо, което не си живял, но винаги си носил. И когато се появи, човек не я разпознава веднага. Просто усеща, че за миг е станал цял.
Тя е магическата реалност, която дава смисъл и на най‑дребните неща в забързания ритъм на Потока. Там диша с пълна сила Смисълът на съ‑битието.
Но този Смисъл трудно може да бъде видян в бързея на Потока — преследващ друга цел, друга посока, раздаващ на вересия своите вълшебни хапчета за заглушаване на трудните въпроси на вътрешния ни глас.
Балкандия е антиподът на „Няма такава държава“ и „Абсурдистан“. Там човек не се отказва от света, а го преоткрива. Не се подиграва, а се връща. Не се отчуждава, а се заземява.
Балкандия е мястото, където Коренът проговаря. И когато проговори — човек се връща в Потока, но вече не за да се изгуби, а за да носи тишината със себе си.
Следи към други пътеки
Това е Основание — корен, не история. Ако искаш да хванеш пътеките, които го разширяват — ето ги.
Притча за Мунчо, Тарла и Гората
Вярванията на Аналоговия човек
Защо в Гората все още се пишат писма?
Вашият коментар