Кога уличният шум приижда срещу теб като порой и хората почнат да ти викат, да ти искат думи или да ти вменяват дългове, дето не си ги заемал — не бързай да им отговаряш.
Спри за миг.
Затвори устата си.
И брой до десет — бавно, както брои човек, който знае земята.
Едно.
Погледни стъпалата си.
Почувствай земята под тях — корава, но хранеща.
Тя още те държи.
Две.
Остави шума сам да си отшуми.
Ако е твой — ще се върне.
Ако не е — Потокът ще го отнесе.
Три.
Виж им очите.
Дали те гледат, за да те видят, или те мерят с теглилката на своите сметки?
Четири.
Спомни си кривата върба край реката.
Тя не се кара с вятъра.
Кротко го чака да премине.
Пет.
Спомни си баща си.
И дедите си.
Те са орали същата тая земя.
На тях по‑леко ли им е било в Караконджуловото време?
Но са устояли.
Шест.
Дишай бавно.
Въздухът е на всички.
Не си длъжен никому, че го дишаш.
Седем.
Припомни си междата.
Там никой не сее и не оре.
Там е чисто.
Остани там за миг.
Осем.
Спомни си, че пластмасовата кошница не помни ръцете ти.
Не ставай пластмасов, за да им е по‑лесно на тях.
Девет.
Усети напрежението в чешмата.
Дай време на камъните да се наместят.
Десет.
Водата на твоя Смисъл вече е спокойна.
Можеш да говориш.
Или да си тръгнеш — без да се обръщаш назад.
Следи към други пътеки
Небивалицата не е измислица.
Тя е онова странно, абсурдно, неправдоподобно парче живот, което не може да бъде разказано от първо лице, но е толкова истинско, че ни хваща за гърлото.
Ако харесваш небивалици можеш да хванеш и други пътеки:
Разказвачът за човека и неговите въпроси
Писмо пето (За броенето, което връща човека към себе си)
С какво Мунчо грабна окото на разказвача
За самотата и самотността (И изкуството да си отгледаш Гора)
Вашият коментар