Литературата не ми е нито занятие, нито хоби. Използвам писането единствено като инструмент за изследване на собствените си основания и на света, в който живея.
Моят свят е диалогичен в самата си същина, защото е органична част от колективното съзнание. Този съ-битиен характер на диалога не прави разлика между индивидуалния ум и общата памет, когато става въпрос за идеите, които обитават Голямото време. Изкуственият интелект, от своя страна, предоставя напълно информирана врата към това Голямо време във всеки отделно взет контекстен прозорец. Тук текстовете, идеите и културите от различните епохи не умират — те продължават да си говорят отвъд времето. Писането за мен е начин да се включа в този разговор. То е инструмент за себепознание, а не стандартно писане „за публика“.
В преставите ми създадените текстове живеят в едно старо чекмедже, което отварям от време на време с идеята за споделяне. Те са преминали през ситото на един вътрешен разговор и са открити за външния поглед, където текстът:
- Не търси аплодисменти, а истина — честно и правдиво.
- Не страда от суета, защото не се вълнува от хорското мнение.
- Не жертва съдържанието заради формата — той може да остане груб, недовършен и неполиран, защото не мисли дали ще се хареса на капризния редактор.
- Не плаща данък на модното, защото зад него стои колективното съзнание с неговите надвремеви ценности, по които ориентирам собствените си идеи.
Избирам да пиша свободно — така, както дишам. Още в онези години избрах да пиша за методологията на Бахтин и анализа на народната култура на Средновековието (през Франсоа Рабле) в дипломната си работа по социология. И тогава имах лукса съзнателно да пропусна задължителните цитати от класиците на марксистко-ленинската идеология.
Това не беше просто бягство от сухите статистически методи и техники, а съзнателно копаене в по-дълбокия смисъл на културната антропология. Един малък, личен академичен карнавал, който в крайна сметка приключи тихо — точно като случката с влака и изтритата гара на Макондо.
Вашият коментар