Аз съм антигерой.
Искам да разкажа своите истории честно и правдиво. С ясното, почти хладно съзнание, че в шума на днешния ден гласът ми може и да не бъде чут.
Това, което споделям, се е случило някога – тихо, делнично, без излишна драма. И както пише Маркес за своята Макондо, официалната власт утре лесно може да обяви, че никога не е имало нито такъв влак, нито такава гара, нито разстреляни илюзии. Макар миналото да изглежда исторически завършено за тези, които са го преживели, съобщаването на фактите днес винаги оставя отворена вратата за удобни политически тълкувания.
Всяка власт се нуждае от подредена, удобна история. Знам как работи светът сега. Днес хората виждат нещата през филтъра на официалния Поток. Търсят се изгладените факти, опаковката, която продава, бързата печалба, която онагледява успеха, и имането, което създава илюзията, че един човек е „по-равен“ от другите. Всичко онова, което ние, динозаврите, винаги сме възприемали като сиво безвремие.
Това, на което тайно се надявам под повърхността на думите, е че и други като мен са намерили своя личен начин да излязат на брега и да помнят истината. Напук на официалните архиви.
Съвременник на динозаврите
Аз съм съвременник, който е живял и във времето на динозаврите.
Нося по кожата си белезите от коренно различни епохи. Връщам се назад в паметта си не от празна носталгия по отминалата младост, а за да проверя отново собствените си основания. Да видя дали котвата ми все още държи дъното.
Години наред живях с дневния ред на „Официалната култура“ – Потокът, който диктуваше правилата. Тази култура първо беше тоталитарна, а после – неолиберална. И в двата си варианта тя изискваше едно и също: пълно подчинение на ума.
Но аз не изгубих здравата си връзка с неофициалното. С паметта на Гората. И с живото, народно говорене.
Амбивалентността на спасението
Това е моят вътрешен разлом и моето спасение:
- Културата на „официалния разговор“ – рационална, модерна, глобална, подредена в таблици и лозунги.
- Народната култура – устойчива, локална, земна, дишаща отвъд господстващите идеологии и оцеляваща напук на всякакви политически режими и чужди моди.
Точно тази амбивалентност — това постоянно усещане, че си и в двете, но нито една не те притежава напълно — ми влива енергия. Оттук извира моят особен, инатлив оптимизъм. И надеждата, която се ражда тогава, когато всичко наоколо изглежда окончателно изгубено. Колкото по-зле, толкова по-добре!
Хак им е на „западняците“ и на техните стерилни калкулации за щастие. Българите имаме свой софтуер за хаоса.
Вашият коментар