Антигероят на нашето безвремие

Written by

Аз съм антигерой. Разказвам тихо — без поза, без драма, без претенции да бъда чут в шума на днешния ден.

Това, което споделям, се е случило някога — тихо, делнично, без излишна драма. И както пише Маркес за Макондо, властта винаги може да обяви, че не е имало нито влак, нито гара, нито разстреляни илюзии. Миналото изглежда завършено само за тези, които са го преживели. Днес фактите са отворена врата за удобни тълкувания.

Всяка власт се нуждае от подредена, удобна история. Знам как работи светът сега. Хората гледат през филтъра на официалния Поток — търсят изгладени факти, опаковки, бързи печалби и имане, което създава илюзията за „по‑равен“ човек. Всичко онова, което ние — динозаврите — винаги сме усещали като сиво безвремие.

Тайно се надявам, че и други като мен са намерили своя начин да излязат на брега и да помнят истината — напук на официалните архиви.

Съвременник на динозаврите

Аз съм съвременник, който е живял и във времето на динозаврите. Нося по кожата си белезите на различни епохи. Връщам се назад не от носталгия, а за да проверя основанията си — дали котвата ми още държи дъното.

Години наред живях с дневния ред на „Официалната култура“ — Потокът, който диктуваше правилата. Първо тоталитарна, после неолиберална — но и двете изискваха едно и също: пълно подчинение на ума.

Но аз не изгубих връзката с неофициалното. С паметта на Гората. И с живото, народно говорене.

Амбивалентността на спасението

Това е моят вътрешен разлом — и моето спасение:

Културата на официалния разговор — рационална, модерна, глобална, подредена в таблици и лозунги.
Народната култура — устойчива, локална, земна, дишаща отвъд идеологиите и оцеляваща напук на всякакви режими.

Да бъдеш в двете, но да не принадлежиш напълно на нито една — това ражда инатливия оптимизъм. И надеждата, която се появява точно когато всичко изглежда изгубено.

Хак им е на западняците и на техните стерилни калкулации за щастие. Българите имаме свой софтуер за хаоса.