Автор: tarla

Провинциалният град си живееше по правилата на онова време — новините идваха от телевизора, слуховете — от пазара, а по улиците се разхождаха мутри и техните половинки, сякаш бяха собственици на въздуха, асфалта и гравитацията.

Младият мъж караше своята незабележима колица — от онези, които не впечатляват никого, но стигат навсякъде. Зави по еднопосочна улица… и насреща му — джип. От онези джипове, които не спазват знаци, а знаците спазват тях.

Беше топъл пролетен следобед. По алеите на поделението се влачеха старите кучета — самоуверени, лениви, опасни. Новобранците се криеха като мишки по кюшетата, за да не си изкарат някоя безсмислена „гамба“.

Камен обаче не беше от тях. Той идваше от спортното училище — място, където падането и ставането са част от тренировката, а страхът е просто още един противник на тепиха. Там характерът се кове заедно с мускулите.

Късна лятна вечер. Малка провинциална бензиностанция. Колонките – празни. Бензинаджията убива времето, забит в телефона си, а пред входа стои намръщен здравеняк. Нагъва огромен сандвич с изражение: „Когато ям, мразя да ме дишат“.

На първата колонка спира стара, раздрънкана кола. От нея излиза невзрачен чичка. Докато бензинаджията му налива „точно за двайсет лева“, човекът тръгва към касата, като внимателно, по широка дъга, заобикаля дебелака.

Беше хубав, топъл летен ден. Наближаваше обяд и Иванич бързаше да довърши започнатата работа, за да отиде с колегите на ресторант. Обожаваше обедните почивки — там винаги се смееше, научаваше нови неща и разтоварваше от сивото ежедневие.

Тъкмо се беше размечтал за студена бира, когато вратата на офиса леко се открехна. Погледна — никой. Реши, че е течение, и вече ставаше да я затвори, когато две русоляви главици плахо се подадоха в процепа.

Аз съм антигерой. И съм динозавър. И съм човек, който е живял достатъчно дълго, за да види как страхът променя хората по-дълбоко от всяка идеология.

В Гората на Голямото време има два вида хора. Не добри и лоши. Не силни и слаби. А такива, които минават през страха, и такива, които живеят в него.

Петър беше от първите.

Петър, Антон и страхът (Част 1: Маската)

Под асмата беше тихо. Въздухът стоеше напълно неподвижен, сякаш и той слушаше. Антон бавно въртеше чашата в ръцете си и гледаше напред към двора, сякаш в сенките там се криеха някакви отговори.

– Петре… понякога си мисля, че на теб ти е лесно – наруши тишината той. – Ти просто си себе си. А на мен… на мен все ми се налага да гледам да не се изложа.