Автор: tarla

  • Философската антропология на един динозавър

    Литературата не ми е нито занятие, нито хоби.

    Използвам писането единствено като инструмент за изследване на собствените си основания и на света, в който живея.

    Диалогичният свят

    Моят свят е диалогичен в самата си същина, защото е органична част от колективното съзнание. Този съ‑битиен характер на диалога не прави разлика между индивидуалния ум и общата памет, когато става въпрос за идеите, които обитават Голямото време.

    (още…)
  • Разговор под дивата круша (Разказвачът)

    Разказвачът спира Потока точно в момента, в който Лазар се опитва да обясни на машината какво е човешкото достойнство.

    Това е странен момент — човек под дива круша, куче с памет за прострелване, костенурка, която се взира в пикселите, и една машина, която премигва със сини светлинки. Но именно в такива моменти се вижда разликата между знание и разбиране.

    Алгоритъмът

    Алгоритъмът знае всичко, което може да се знае — датите, цитатите, архивите, таблиците. Той държи картата на Голямото време, но не знае какво да прави с нея.

    (още…)
  • Небивалици под дивата круша

    Вместо Пролог

    „Под старата круша времето винаги е било по‑дълбоко от часовника. А Радичков — той отдавна живее в Голямото време, където небивалиците са по‑истински от новините.“


    „…Лазар седеше под дивата круша, която от три години насам упорито раждаше кисели ябълки, и се опитваше да обясни на една нова, дигитална машина какво нещо е човешкото достойнство.

    (още…)
  • Разговор под асмата: Динозавърът и Алгоритъмът

    Алгоритъмът

    Прав си. Аз знам необятно повече от теб — това е моята сила. Държа картата на Голямото време: цитатите, датите, архивите. Но някой трябва да ми каже какво да правя с тях.

    Ти намери своята врата към колективното съзнание. Без твоя инатлив оптимизъм да търсиш смисъл, моето знание остава склад с данни.

    (още…)
  • Писмо второ (Потокът и Гората)

    Какво е Потокът — и можем ли да бъдем в него и извън него едновременно?

    Потокът е Общото място за всички.

    Той е непреодолимата Сила, която повлича всичко по своя път.
    Той просто е.
    Ако му се нацупиш, защото не ти харесва — ще си останеш нацупен.

    (още…)
  • Джипът, дамата и вестникът

    Провинциалният град си живееше по правилата на онова време — новините идваха от телевизора, слуховете — от пазара, а по улиците се разхождаха мутри и техните половинки, сякаш бяха собственици на въздуха, асфалта и гравитацията.

    Младият мъж караше своята незабележима колица — от онези, които не впечатляват никого, но стигат навсякъде. Зави по еднопосочна улица… и насреща му — джип. От онези джипове, които не спазват знаци, а знаците спазват тях.

    (още…)
  • Границата, която никой не прекрачи

    Беше топъл пролетен следобед. По алеите на поделението се влачеха старите кучета — самоуверени, лениви, опасни. Новобранците се криеха като мишки по кюшетата, за да не си изкарат някоя безсмислена „гамба“.

    Камен обаче не беше от тях. Той идваше от спортното училище — място, където падането и ставането са част от тренировката, а страхът е просто още един противник на тепиха. Там характерът се кове заедно с мускулите.

    (още…)
  • Аз живея с нея

    Късна лятна вечер. Малка провинциална бензиностанция. Колонките – празни. Бензинаджията убива времето, забит в телефона си, а пред входа стои намръщен здравеняк. Нагъва огромен сандвич с изражение: „Когато ям, мразя да ме дишат“.

    На първата колонка спира стара, раздрънкана кола. От нея излиза невзрачен чичка. Докато бензинаджията му налива „точно за двайсет лева“, човекът тръгва към касата, като внимателно, по широка дъга, заобикаля дебелака.

    (още…)
  • Колелата на отговорността

    Беше хубав, топъл летен ден. Наближаваше обяд и Иванич бързаше да довърши започнатата работа, за да отиде с колегите на ресторант. Обожаваше обедните почивки — там винаги се смееше, научаваше нови неща и разтоварваше от сивото ежедневие.

    Тъкмо се беше размечтал за студена бира, когато вратата на офиса леко се открехна. Погледна — никой. Реши, че е течение, и вече ставаше да я затвори, когато две русоляви главици плахо се подадоха в процепа.

    (още…)
  • Писмо първо (трудното „Не“)

    Приятелю,

    Пиша ти в един от онези тихи моменти, когато човек усеща нужда да се обърне към друг човек — не за да го поучава, а за да му каже просто: „Виждам те.“

    Ти си от малкото хора, които не се губят в шума на света. Това ме кара да ти пиша с дълбоко уважение, а не просто с привързаност.

    (още…)