Беше хубав, топъл летен ден. Наближаваше обяд и Иванич бързаше да довърши започнатата работа, за да отиде с колегите на ресторант. Обожаваше обедните почивки — там винаги се смееше, научаваше нови неща и разтоварваше от сивото ежедневие.
Тъкмо се беше размечтал за студена бира, когато вратата на офиса леко се открехна. Погледна — никой. Реши, че е течение, и вече ставаше да я затвори, когато две русоляви главици плахо се подадоха в процепа.
Децата му. Момиче на осем и момче на шест.
– Нека и баба ви да влезе, поканете я – каза Иванич, изненадан от неочакваното посещение.
Настана гробна тишина. Хлапетата започнаха да местят тежестта от крак на крак, гледаха в земята и мълчаха упорито. „Направили са голяма беля“, помисли си той.
Два треперещи гласа казаха в хор:
– Баба не е тук… – А кой ви докара тогава? – Ами… ние сами дойдохме. – Как сами?! – С колелата… – Баба ви знае ли? – Не… нямаше да ни пусне…
Иванич усети как през него минава товарен влак. Тревогата и гневът го стегнаха за гърлото. Пое дълбоко въздух. После още веднъж. И още веднъж.
– Отивайте долу при колелата. Аз ще говоря с баба ви – каза тихо.
Децата изчезнаха мигновено. Иванич с треперещи пръсти набра домашния номер на селото. Докато телефонът даваше свободно, в главата му се въртяха ужасяващи картини. Пътят от селото до града беше 35–40 километра — изкачвания, опасни спускания, остри завои, тесни участъци без банкети, профучаващи коли, тежки камиони… „Бог е бил милостив днес“, прошепна си той.
Най-накрая бабата вдигна слушалката с прималял, разплакан глас:
– Няма ги децата, Иванчо… Излязоха сутринта уж да карат колела пред къщата. Обиколих цялата махала, питах всички… Ще ми изскочи сърцето…
– Не се тревожи, бабо. Тук са, в офиса ми. Дойдоха с колелата. Отивам долу да си поговоря с тях.
Гласът му прозвуча хладно и заплашително. Възрастната жена веднага усети бурята:
– Недей да им се гневиш толкова, Иванчо. Те са буйни, но са добри деца. Бог ги е опазил. Преди да им кажеш каквото и да било, спомни си ти какви бели си правил на техните години. Помогни им да разберат с добро…
Гневът му започна да се стопява. И тревогата също.
Излезе на паркинга. Децата стояха чинно до колелата — устремът им беше изчезнал, телцата им трепереха от страх, умора и мускулна треска.
Той ги погледна продължително. Каката първа не издържа:
– Тате… моля те, прибери ни с колата. После ни накажи както намериш за добре. Виновни сме…
Иванич се усмихна едва забележимо, но на глас отвърна строго:
– Качвайте се на колелата и карайте към вкъщи. Аз ще карам бавно след вас, за да ви отключа. Ще разговаряме довечера, когато майка ви се прибере.
– Тате… не можем повече да караме. Краката ни ужасно болят. Не може ли да натоварим колелата в багажника? – проплака момичето, което той вече подозираше като тартор на акцията.
– Имате право на избор – каза спокойно Иванич. – Или карате към вкъщи, или въртите педалите обратно към село при баба си. Както сте дошли, така можете и да се върнете. Ваканцията, която сами си организирахте, още не е свършила. Какво решавате?
Той още не беше довършил въпроса, когато от двете изтощени хлапета прозвуча бодър хор:
– Караме към къщи, тате! Нали ще караш точно зад нас!
Вашият коментар