Беше топъл пролетен следобед. По алеите на поделението се влачеха старите кучета — самоуверени, лениви, опасни. Новобранците се криеха като мишки по кюшетата, за да не си изкарат някоя безсмислена „гамба“.
Камен обаче не беше от тях. Той идваше от спортното училище — място, където падането и ставането са част от тренировката, а страхът е просто още един противник на тепиха. Там характерът се кове заедно с мускулите.
Затова Камен реши да се поразхлади без да се крие. Отиде до рампата за миене на камионите — там винаги имаше вода, маркуч и малко тишина. Съблече се до кръста и започна да се полива със студената струя.
– Ей, бомбе такова! — чу се рязък глас зад него. — Първо ще изметеш плаца, после ще се плацикаш! Вземай метлата и тръгвай пред мен!
Редник Кемалов. Единственият турчин в поделението, шофьор на началниците — и затова силно привилегирован.
Камен се обърна бавно, огледа се — нямаше никой. Каза спокойно:
– Няма да стане. Не се занимавай с мен.
Кемалов кипна:
– О-оо, и ще противоречиш на стария, новобранец долен?!
Той грабна тежка метална тръба и замахна. Камен отскочи, но ударът го шибна по крака. Болката беше рязка, но тялото му, свикнало на удари, не се прегъна.
Той го погледна право в очите и тихо каза:
– Свършено е с теб, Кемалов.
Тонът му беше толкова хладен, че старото куче се стресна. Кемалов обърна гръб и побягна към плаца, търсейки подкрепление. Камен тръгна след него, накуцвайки.
В главата му бушуваше хаос, но едно беше ясно — назад път нямаше. Новобранците нямаше да го защитят, офицерите — още по‑малко. Трябваше да разчита само на себе си.
И тогава изплува историята за Насю Търкала — местната легенда. Когато навремето мутри го нападнали с боксове, Насю им казал: „Не ми пука какво ще направите с мен след това, но първия, когото докопам, ще го удуша.“ Историята не помнеше края, но идеята беше ясна.
Камен приближи групата старите войници. Кемалов се беше скрил зад тях като наплашен мушморок. Старите кучета го гледаха внимателно — нещо в излъчването на това накуцващо „бомбе“ не им харесваше. Беше твърде спокоен. Твърде решителен. Твърде… трениран.
Камен спря на три крачки от тях и каза силно:
– Никой от вас не може да спаси редник Кемалов от справедливия ми гняв. Първия, който направи крачка към мен, ще го удуша. Другите — бийте ме колкото щете. Но първият е пътник.
Настъпи тишина, която реже въздуха. Старите войници се спогледаха — това момче не блъфираше.
И тогава се случи неочакваното: групата се раздели на две, правейки шпалир. Оставиха Кемалов сам.
Камен направи крачка напред. Кемалов побеля, обърна се и хукна да бяга. Скри се в стаята на дежурния офицер като изплашен новобранец.
Това беше последният ден на Камен като „бомбе“. От този следобед нататък старите кучета започнаха да гледат по друг начин — не само на него, но и на всички новобранци. Ако липсваше любов, то поне се появи мяра. И една невидима граница, която никой повече не посмя да премине.
Камен разбра най‑важния закон на живота: страхът е човешко нещо. Сгънеш ли се веднъж — оставаш сгънат за цял живот. Изправиш ли се — дори старите кучета отстъпват.
Вашият коментар