Аз съм антигерой. И съм динозавър. И съм човек, който е живял достатъчно дълго, за да види как страхът променя хората по-дълбоко от всяка идеология.
В Гората на Голямото време има два вида хора. Не добри и лоши. Не силни и слаби. А такива, които минават през страха, и такива, които живеят в него.
Петър беше от първите.
Той не беше герой. Не беше и бунтар. Беше просто човек, който не позволяваше на страха да му казва кой да бъде. Страхуваше се — разбира се. Но страхът при него беше като дъжд: пада, мокри, отминава. Не го превръщаше в кал.
Антон беше от вторите.
Той беше талантлив, чувствителен, наблюдателен — човек, който можеше да бъде много повече, ако не беше онзи тих, постоянен страх, който го държеше за гърлото. Антон живееше в очакване на болка. И това очакване беше по-страшно от самата болка.
Петър го виждаше. Не го осъждаше. Само му казваше понякога:
„Антоне… смелостта не е да не те е страх. Смелостта е да не се предадеш на страха.“
Антон кимаше. Разбираше го. Но не го правеше.
Аз ги гледах двамата отстрани — като човек, който е живял и в света на динозаврите, и в света на алгоритъма. И знаех, че Петър е от онези редки хора, които не се огъват. А Антон — от онези многобройни, които се огъват, но не защото са слаби, а защото са уплашени.
Страхът е най-скъпият данък, който човек може да плаща. И най-евтиният начин да изгуби себе си.
Петър го беше платил веднъж — и беше останал цял. Антон го плащаше всеки ден — и все не стигаше до себе си.
Аз съм антигерой. И пиша за тях не за да ги съдя, а за да ги помня. Защото в Голямото време място има и за тихите, и за уплашените, и за онези, които са на една смелост разстояние от себе си.
А ако някой някога прочете това и се замисли за своя собствен страх — значи съм постигнал повече, отколкото съм очаквал.
Вашият коментар