Небивалицата не е измислица.
Тя е история, странна случка, абсурден сюжет — зад които диша реалният живот.
А нейните героите живеят във всеки от нас.
Провинциалният град си живееше по правилата на онова време — новините идваха от телевизора, слуховете — от пазара, а по улиците се разхождаха мутри и техните половинки, сякаш бяха собственици на въздуха, асфалта и гравитацията.
Младият мъж караше своята незабележима колица — от онези, които не впечатляват никого, но стигат навсякъде. Зави по еднопосочна улица… и насреща му — джип. От онези джипове, които не спазват знаци, а знаците спазват тях.
(още…)Беше топъл пролетен следобед. По алеите на поделението се влачеха старите кучета — самоуверени, лениви, опасни. Новобранците се криеха като мишки по кюшетата, за да не си изкарат някоя безсмислена „гамба“.
Камен обаче не беше от тях. Той идваше от спортното училище — място, където падането и ставането са част от тренировката, а страхът е просто още един противник на тепиха. Там характерът се кове заедно с мускулите.
(още…)Късна лятна вечер. Малка провинциална бензиностанция. Колонките – празни. Бензинаджията убива времето, забит в телефона си, а пред входа стои намръщен здравеняк. Нагъва огромен сандвич с изражение: „Когато ям, мразя да ме дишат“.
На първата колонка спира стара, раздрънкана кола. От нея излиза невзрачен чичка. Докато бензинаджията му налива „точно за двайсет лева“, човекът тръгва към касата, като внимателно, по широка дъга, заобикаля дебелака.
(още…)Беше хубав, топъл летен ден. Наближаваше обяд и Иванич бързаше да довърши започнатата работа, за да отиде с колегите на ресторант. Обожаваше обедните почивки — там винаги се смееше, научаваше нови неща и разтоварваше от сивото ежедневие.
Тъкмо се беше размечтал за студена бира, когато вратата на офиса леко се открехна. Погледна — никой. Реши, че е течение, и вече ставаше да я затвори, когато две русоляви главици плахо се подадоха в процепа.
(още…)Аз съм антигерой. И съм динозавър. И съм човек, който е живял достатъчно дълго, за да види как страхът променя хората по-дълбоко от всяка идеология.
В Гората на Голямото време има два вида хора. Не добри и лоши. Не силни и слаби. А такива, които минават през страха, и такива, които живеят в него.
Петър беше от първите.
(още…)Под асмата беше тихо. Въздухът стоеше напълно неподвижен, сякаш и той слушаше. Антон бавно въртеше чашата в ръцете си и гледаше напред към двора, сякаш в сенките там се криеха някакви отговори.
– Петре… понякога си мисля, че на теб ти е лесно – наруши тишината той. – Ти просто си себе си. А на мен… на мен все ми се налага да гледам да не се изложа.
(още…)Утрото беше тихо, а водата в басейна – хладна, но гостоприемна. Петър се носеше плавно по коридора, изпразвайки ума си от всякакви мисли. Днес нямаше намерение да учи. Изпитът му по история беше чак утре, така че първият изпитен ден изобщо не влизаше в плановете му.
След басейна, още с влажна коса, той реши да мине покрай университета — да подуши въздуха, да усети атмосферата, да види как върви хавата.
(още…)Малкият курортен град кипеше от хора — късен следобед, разгарът на сезона. Улиците бяха еднопосочни, но движението по тях — двупосочно, по усмотрение на по‑силния.
Мъжът караше бавно. До него седеше синът му — девет‑десетгодишно момче, чиито очи вече вкусваха сладоледа на крайбрежната, макар още да не го държаха в ръка.
(още…)Мрачен, мъглив януарски ден. Иванич пак е в градината. Обичаше да прекарва времето си там — докато ръцете му работеха, мислите му се рееха свободно. Това беше неговото вълшебно убежище.
Но в дни като днешния се прибираше в малката си стаичка — сред компютъра, кабелите и всевъзможни електронни джаджи — и се залавяше с нещо дребно. На една страна стоеше старият рекламен тефтер, дошъл незнайно откъде. В него Иванич записваше всичко: битови дреболии, любопитства към новото знание, разсъждения за смисъла на това и онова.
(още…)Градината зад работилницата. Припек.
Мирише на топла пръст, на доматени листа и на напечена слама.
Иванич привързва стъблата с канап и педантично къса дебелите колтуци.
Даскала седи на сянка под асмата.
Подпрял е ръце на бастуна си, а очите му следят бързите пръсти на приятеля му.
От време на време леко придърпва бастуна към себе си, сякаш да подчертае някаква мисъл, която още не е изрекъл.