Градината зад работилницата. Припек.
Мирише на топла пръст, на доматени листа и на напечена слама.
Иванич привързва стъблата с канап и педантично къса дебелите колтуци.
Даскала седи на сянка под асмата.
Подпрял е ръце на бастуна си, а очите му следят бързите пръсти на приятеля му.
От време на време леко придърпва бастуна към себе си, сякаш да подчертае някаква мисъл, която още не е изрекъл.
Иванич (без да се обръща, затяга възела):
– Размишлявам тук, Даскале… сред доматите. Може ли човек, който никога не е съгрешил, просто защото е живял в стерилна оранжерия и не е видял изкушение, да бъде светец? И трябва ли непременно да си светец, за да бъдеш блажен? Най‑силното знание нали е изпитаното чрез действие, а най‑силната вяра – калена от изпитанията?
„Тия въпроси не идват от книгите, а от живота“, мина му през ума, докато връзваше следващото стъбло.
Кратка тишина. Само щурците.
Даскала (вдига показалец, гласът му минава на лекторски тон, пълен с абсолютна увереност):
– Грешна ти е постановката на въпроса, Иванич! Чиста проба онтологична грешка. Светийството днес не е морална категория, то е въпрос на логистика и маркетинг. Стерилният човек няма мирис, следователно е идеален за пазара. Днешните светци ги внасяме на конвейер – наричат ги „лидери на мнение“. Неопетнени, защото никога не са държали тесла, и праведни, защото не са имали време да съгрешат между две транзакции. Истинското блаженство обаче, ако трябва да цитираме епикурейците, е в отсъствието на софтуерни актуализации!
Иванич (спира, изправя се и го поглежда с лека усмивка):
– Може и така да е. Но мнозина днес вярват, че са свободни хора, за разлика от онези от нашето време. Викат: „Мога да имам каквото ми хрумне и да отида където пожелая – само поискай“. Но от гледане на сериали, реклами и оферти не им остава време да помислят къде наистина искат да бъдат и какво наистина им е нужно да притежават. Идеята за притежанието бавно и сигурно изтласква мисълта да търсиш себе си. Излишна работа – просто кликваш и купуваш.
Даскала (кима тежко, забива бастуна си в пръстта):
– Защото объркаха свободата на индивида със свободата на личността! Тотална концептуална подмяна. Свободата на индивида ни я дадоха като безплатен софтуер в неолибералния пакет – свободно придвижване на капитали, стоки и антропологични единици. Купувай, пътувай, консумирай до припадък! Но свободата на личността… тя е друга стока, Иванич. Тя е суровата, неплатена отговорност сам да си избираш затвора и сам да си носиш последствията за автогола, без да обвиняваш алгоритъма. Свободният индивид купува салам, свободната личност знае защо го няма в хляба!
Иванич (избърсва ръцете си в панталона):
– Динозаврите като мен, Даскале, четяха „1984“ през ония години и си мислеха, че Оруел е написал учебник за тогавашното общество, в което израснахме. Днес обаче не съм сигурен, че тъкмо за тях Големият брат е бил камбаната…
Даскала (вдига вежди, очите му блестят от триумф; с едно движение оправя старото си копринено елече, сякаш се готви за сцена):
– Разбира се, че не беше за тях! Тогава врагът имаше мустак, трибуна и цензура – елементарна геополитическа дихотопия. Знаеш срещу какво се бориш. Днес Големият брат не те следи, той те профилира и ти предлага „ексклузивна оферта според твоите търсения“. „1984“ неусетно стана „Бразилия“ на Тери Гилиъм, гарнирана с въртелeжката на Райнер Вернер Фасбиндер! Всеядна дигитална бюрокрация, която те смила с усмивка и ти праща фактура за смилането. И най‑трагичното е, че обществото търси първия очевиден изход – капитулацията. А във всяка ситуация, както ни учи класическата диалектика, има поне още два изхода, които изискват интелектуално и волево усилие.
Тишина.
Само едно сухо листо пада от асмата.
Иванич го поглежда дълго, поклаща глава с тихо, скрито уважение.
Пристъпва към асмалъка, отчупва суха клонка и я хвърля на земята.
Иванич:
– Умник си ти, Даскале. Понякога ги нагласяш едни такива… хем философски, хем малко излишни, ама ти вярва човек. Ти си я напипал твоята лична свобода под тази асма, макар че още се ядосваш на обществената несвобода.
Даскала (изправя се бавно, пооправя елечето още веднъж, този път с почти ритуална сериозност):
– Ядосвам се, защото светът е лошо редактиран текст, Иванич! Но днес… днес имам ново назначение. И за да отида там, ми трябваше точно този наш разговор. Да се знае, че в калта на провинцията още пазим езика на Голямото време, па макар и с малко терминологичен разкош.
Вашият коментар