Утрото беше тихо, а водата в басейна – хладна, но гостоприемна. Петър се носеше плавно по коридора, изпразвайки ума си от всякакви мисли. Днес нямаше намерение да учи. Изпитът му по история беше чак утре, така че първият изпитен ден изобщо не влизаше в плановете му.
След басейна, още с влажна коса, той реши да мине покрай университета — да подуши въздуха, да усети атмосферата, да види как върви хавата.
Пред аудиторията го посрещна истинско бойно поле. Колегите му не спореха кой е наред, а кой да бъде следващият жертвен агнец. Първите излезли изглеждаха като оцелели след корабокрушение, а няколко момичета откровено плачеха.
Докато групата пред вратата хвърляше чоп с треперещи ръце, крилото на аудиторията се отвори рязко. На прага се появи асистентът — уморен, раздразнен и изведнъж… просветнал. Погледът му се закова върху Петър.
Този асистент отдавна му имаше зъб. Не можеше да му прости навика да спори на семинарите и да разбива повърхностните му аргументи пред цялата група.
– Петре, заповядай! – процеди той с тънка, триумфална усмивка. – Ама аз… само минавам, за утре съм… – опита се да се измъкне Петър.
Но вратата вече се затваряше като капан. Нямаше избор. Той влезе, изтегли билет и седна на първата банка. Докато нахвърляше бележки, усещаше върху себе си ехидния поглед на асистента, който буквално потриваше ръце. „Знаех си, че рано или късно ще ми паднеш.“
Когато мястото пред изпитващите се освободи, асистентът го покани с широк жест, който не търпеше възражение.
И точно тогава се случи неочакваното. Професорът се обърна, погледна строго над очилата си и каза сухо:
– Колега, Петър ще го изпитам аз. Вие вземете следващия от коридора.
Огромен камък падна от сърцето му. Хладнокръвието от сутрешното плуване се върна. Мислите му се подредиха сами.
Той говореше уверено, развиваше тезата си гладко, докато професорът не му заложи класическия препъникамък:
– Добре, колега, а кои са конкретните дати на тези събития?
Петър не ги знаеше. Но вместо да шикалкави, заложи на честността:
– Професоре, не съм запомнил точните години. Но съдейки по логиката на процеса, това задължително трябва да е след година Х и преди година У, защото… – и изложи три железни аргумента.
Професорът го изслуша без да трепне.
– Достатъчно. Дайте си студентската книжка.
„Изгорях – помисли си Петър. – Но поне не направих кефа на смотания асистент.“
Професорът надраска нещо, затвори книжката и му я подаде без дума.
В коридора го посрещна тежка тишина. Всички бяха сигурни, че е поредният скъсан. Първа се спусна „Картечарката“ — отличничката, която вече беше излязла с измъчена тройка.
– Какво стана? Скъса ли те? – изстреля тя. – Не знам… нищо не каза… – смотолеви Петър.
Тя не издържа, изтръгна книжката и я отвори. Побледня. Устата ѝ се отвори, но звук не излезе. Бавно завъртя страницата към останалите.
Петър погледна. С едър, разкривен професорски почерк сияеше: Отличен (6).
Той си взе книжката, огледа утихналата тълпа, оправи яката на якето си и подхвърли с усмивка:
– Момчета, плуването преди изпит наистина помага. Успех!
Вашият коментар