Мрачен, мъглив януарски ден. Иванич пак е в градината. Обичаше да прекарва времето си там — докато ръцете му работеха, мислите му се рееха свободно. Това беше неговото вълшебно убежище.
Но в дни като днешния се прибираше в малката си стаичка — сред компютъра, кабелите и всевъзможни електронни джаджи — и се залавяше с нещо дребно. На една страна стоеше старият рекламен тефтер, дошъл незнайно откъде. В него Иванич записваше всичко: битови дреболии, любопитства към новото знание, разсъждения за смисъла на това и онова. Така минаваха дните му — малко рутина, малко предизвикателства и повече размисъл, преминаващ във вътрешен разговор.
Днес мислите му натрапчиво го връщаха към едно отдавнашно време. „Времето на динозаврите“, както го наричаше малката му дъщеря — за нея онова време беше по‑далечно от истинската праисторическа епоха. Колко мило отношение.
„Светът хем се променя, хем си е същият“, говореше си Иванич. Спомените нахлуваха точно навреме — като шепот за най‑важните неща в живота, които остават постоянни. Неочевидни, но вечни.
„Какво общо има тогавашното с днешното? Нали светът е друг, хората са други?“ „Лесно е да вземеш видимото за действително“, отвърна си той. „По‑мощният инструмент прави ли майстора по‑добър? Повечето вещи правят ли притежателя им по‑щастлив?“
В този момент му просветна — затова онзи спомен се въртеше като конска муха около главата му. Като на стар кинопреглед се завъртя сцената: малката стая в голямото студентско общежитие, в големия град на една вече несъществуваща държава. Тогава Иванич лепеше тапети, а мислите му се забавляваха сами със себе си.
Точно тогава влезе едно добро момиче — състудентка от землячеството, добросъвестна комсомолка. Пишеше есе за щастието и търсеше помощ от приятел.
Иванич се подсмихна под мустак. Реши да се пошегува, за да разпъди скуката от лепенето, и радостно се притече на помощ. Започна да импровизира със сериозно, почти академично изражение. Беше на косъм да избухне в смях, когато тя го прекъсна: — Задръж така! Не си губи мисълта, отивам да взема нещо за писане.
Върна се с бележник и химикал. И тогава сценарият се промени.
Иванич изведнъж започна да разсъждава съвсем сериозно — логично, гладко, подредено. Тя записваше прилежно. Колко време е говорил, не помнеше. Нито какво точно беше наговорил. Но помнеше въпроса, който тя зададе накрая, затваряйки тетрадката: — Къде го прочете? Каза ѝ истината — че го е измислил на момента. Тя не му повярва.
По‑късно момичето се върна да го почерпи. Есето ѝ било отличено. Но пак настояваше да прочете „книгата“, от която той ѝ бил диктувал.
„Какво значение има тази случка днес?“, би попитал съвременният читател. „Голямо“, отвърна си Иванич. „Някои неща не можеш да ги прочетеш. Можеш само да ги почувстваш.“
Декорът се сменя, времената се сменят, технологиите се сменят. Но в дълбочината си някои неща остават същите. Такъв е случаят и с щастието. То не е вещ, която да притежаваш, нито крайна цел, която да постигнеш. Щастието е в самото случване — в преживяването на мига. Когато процесът угасне, той се превръща в просто „случено“, а щастието вече е отлетяло, за да намери ново събитие — тук и сега. Другото е просто спомен.
„Затова човек е щастлив, докато прави нещата, а не когато ги е приключил“, заключи Иванич, затвори стария тефтер и се зае с любимото си занимание — което и най‑мъгливият януарски ден не можеше да обърка.
Вашият коментар