Малкият курортен град кипеше от хора — късен следобед, разгарът на сезона. Улиците бяха еднопосочни, но движението по тях — двупосочно, по усмотрение на по‑силния.
Мъжът караше бавно. До него седеше синът му — девет‑десетгодишно момче, чиито очи вече вкусваха сладоледа на крайбрежната, макар още да не го държаха в ръка.
Сто метра след завоя тълпата се разтвори като завеса. И насреща им — черен джип. От онези джипове, които не спазват посоката, а посоката спазва тях.
Вълна на тревога премина през мъжа. Погледна към момчето — уплашено, свито. Обърна се към него и каза тихо, но твърдо:
– Аз ще изляза да си поговоря с тези хора. Ти оставаш тук. И в никакъв случай не гледай към тях.
От прозореца на джипа вече се подаваше здравеняк с къс врат:
– К’во чакаш, бе! Давай назад! По‑бързо!
Мъжът пое дълбоко въздух. После още веднъж. И още веднъж. Тишината вътре в него се подреди.
От джипа се чу:
– Абе, тоя май не е наред с главата… Излизаме!
Мъжът отвори вратата и слезе. Четирима мутри го гледаха с онзи особен, хладен интерес, който винаги предхожда неприятностите.
Той пристъпи напред:
– Момчета, кой е старшият тук?
Един от тях излезе напред:
– Аз. Проблем ли имаш?
– Аз нямам проблем — каза мъжът. — Но мисля, че ще ти е от полза да дойдеш за малко насаме.
Главатарят мигна. После още веднъж. Не беше свикнал някой да му говори така — равен, хладен, без страх. Но любопитството и егото го поведоха.
Зад колата мъжът се наведе леко към него и заговори тихо, с глас, който не допускаше съмнение:
– Постъпваш правилно, че дойде. Нямаш си и представа с кого си имаш работа. Първо щях да пратя хора да те натрепят пред маймуните ти, а после лично ще те вкарам в следствения арест да полежиш, докато адвокатите ти три месеца доказват, че нямаш сестра.
Главатарят замръзна. Не от страх — от несигурност. Това беше територия, в която мускулите не важаха.
Мъжът го довърши:
– Сега качвай хората си в колата и се изнасяй назад. Бързо.
И стана чудото. Главатарят се обърна, изкомандва групата си и черният джип започна да отстъпва на заден ход — като куче, което не знае от какво се е уплашило, но усеща, че е по‑добре да не пита.
Мъжът направи още едно бавно вдишване. Пулсът му се върна. Влезе в колата.
Сеирджиите по тротоара бяха направили безмълвен шпалир. Публика, която току‑що бе видяла нещо, което не се случва всеки ден.
Той включи на първа. Погледна момчето — бледо, притихнало. И каза тихо:
– И аз се страхувам от тях, синко. Но има нещо по‑голямо от страха — човешкото достойнство. Сгънеш ли се веднъж… може да е за дълго. За много, много дълго.
Вашият коментар