Даскала надушва материал

За разпространението на абсурдни истории, както и на конспиративни теории, не е нужен рекламен бюджет.
Те летят със скоростта на мисълта — като слуха за евтиния бензин, който стига до три квартала преди самия бензин.

Така и Пешо, още под впечатление от извънредните новини, разказва случката на своя приятел, когото всички наричат Даскала.

Не защото е учител — макар че някога е бил — а защото от него винаги можеш да чуеш нещо умно, нещо глупаво и нещо напълно излишно, но казано с такава увереност, че да му повярваш.

В ония години Даскала е учил философия.
Писането му е хоби, което никога не е станало професия.
Писал е всичко:
– речи на първите провинциални митингари от прехода,
– журналистически изобличения по поръчка,
– менюта на квартални кръчми,
– некролози, които звучат по‑живи от хората, за които са написани.

Сега изкарва някой лев покрай Пешо — ту гайка ще затегне, ту жалба ще напише, ту ще редактира обява за „продавам прасе, гледано с любов“.

Но когато чува историята за писмото, тиксото и извънредните новини, Даскала надушва не новина.
Не поръчка.
Материал.

От години не беше писал нещо свое.
Всичко беше „направи ми“, „поправи ми“, „състави ми“.
Чужди думи, чужди чувства, чужди глупости.

А тук — абсурд, който сам се пишеше.

Сяда вечерта, отваря стария лаптоп, който работи само ако го подпреш с речник на чуждите думи, и започва да пише.
Не за пари.
Не по поръчка.
За себе си.

На следващия ден го прочита на Пешо, Иванич и Танасич.
Те го слушат, кимат, подсмихват се… и накрая Пешо казва:

– Хубаво е, ама ние и без тебе си се смяхме.

Това го ужилва.

Даскала е от онова поколение, което прегърна демокрацията като опиянение, а после изтрезня болезнено.
Поколение, което не намери място в новия ред.
Той се чувства леко смачкан, но не предаден.
Дълбоко в себе си ненавижда онази паплач, която заграби народното богатство и сега се прави на интелигентна.
И вярва, че още може да покаже стойността си.

Амбициран от хладното посрещане, доработва текста.
Изглажда репликите.
Добавя ритъм.
Малко философия.
Малко социална критика.
Малко „да се знае, че съм учил“.

После го прочита на Мария — от малкото останали истински интелигентни хора в града, четящата, онази, която не пропуска премиера в провинциалния град.

Тя се смее от сърце.
Разпознава живота без маска и грим.

– Откъде го намери това? – пита тя. – Има ли още такива истории?

Даскала се изправя.
Гласът му става твърд.

– Аз го написах.

И за първи път в живота си… не излъга.