Случката с писмото, тиксото и извънредните новини се разпространи из града със скоростта на слух за евтин бензин — три квартала напред, преди още да е стигнала до автора си.
Пешо, още под впечатление, я разказа на Даскала.
А Даскала — той не чу история.
Той надуши материал.
И когато Мария и нейният интелектуален кръг започнаха да споделят разказа му в социалните мрежи, нещо в него се отприщи.
Лайковете се сипеха.
Коментари от типа „браво, майсторе“ и „това е истината“ го опияняваха повече от ракията.
Даскала започна да се черпи с по‑скъп коняк.
Пусна брада — от онези, дето ги носят класическите дисиденти по снимките от 90‑те.
Даваше двусмислени интервюта за „свободата на провинциалния дух“ и „народния гений, който не признава власт“.
Петте минути слава бяха в разгара си.
Системата отвръща на удара
Но когато писмото започна да се цитира в парламента, а опозицията го превърна в политически инструмент, нещата се промениха.
В града пристигнаха софийски чиновници с тъмни очила и костюми, които сякаш бяха излезли от сериал за корупция.
Започнаха разпити за „източник на класифицирана информация“, „хибридни атаки“ и „враждебни влияния“.
Даскала се пречупи.
Цялата му интелектуална броня — философията, иронията, позата на недооценен гений — се разпадна за една нощ.
Изтри профилите си.
Скри се в стаята под наем.
Мария го намери пребледнял, да пие студена вода и да заеква:
– Всичко беше художествена измислица… метафора… нищо общо с реалността…
Така завършват петминутните революции.
И тук идва народът
Калният двор пред работилницата беше блокиран от три телевизионни буса с антени и два черни чиновнически автомобила.
Млади, нахъсани репортерки с микрофони и инспектори с папки обграждаха входа.
Те търсеха „мистичния автор“.
„Кукловода Стефан К.“
„Провинциалния Де Гол“.
Но вместо Даскала, от вратата излязоха тримата:
Пешо — с омасления парцал.
Танасич — с гаечния ключ.
Иванич — с тефтера от „Практикер“, облепен с тиксо.
Репортерката (напористо):
– Извинете, вие ли сте информаторите на Стефан К.? Къде е авторът на писмото, което разтърси Министерския съвет? Кой стои зад този заговор?
Иванич (спокойно, право в камерата):
– Никакъв Стефан няма тука. Ние написахме Писмото.
Инспекторът докато държи в ръцете си отворена папка с разпечатани скрийншотове от Фейсбук профила на Даскала (цинично):
– Вие ли? Че вие знаете ли изобщо какво е „Де Гол“? Кой ви диктуваше репликите? Коя чужда централа ви плати?
Танасич (пристъпва напред):
– Централата е на триста метра оттук, господине — на свободната колонка на бензиностанцията на входа на града. Там ни платиха с три шейсет и пет за литър бензин.
И да, ние го написахме.
Иванич държеше химикала, аз му казвах къде лъжат политиците, а Пешо… Пешо ни напомняше, че животът не е само тактика на футболното поле.
Пешо (прозява се, подхвърля ключ 13):
– И го написахме, госпожице, защото ни писна да играете в глуха защита на гърба на публиката.
Писмото е наше. Цялото.
И тиксото е наше — купено с наши пари.
Ако имате да ни арестувате за инат — започвайте.
Че клиентът за ангренажния ремък чака.
Журналистите остават с отворени уста.
Камерите снимат трима мъже, които стоят пред калната работилница като стена.
Вашият коментар