Късен следобед.
В работилницата мирише на стърготини, машинно масло и леко на ракия — от онази, дето „само да опитам дали е станала“.
Иванич е седнал над масата, навел се като запорожец от Репин — само дето вместо пергамент има тефтер от „Практикер“, а мастилото е химикал, който прекъсва точно на главните букви.
Влиза Танасич, тръскайки прах от гащеризона.
Танасич:
– Какво правиш, бе, Иванич? Пак ли чертаеш някакви схеми?
Иванич (вдъхновен):
– Пиша писмо, Танасич. До Премиера.
Танасич:
– До кой?
– До Премиера.
– До новия? Дето щеше да прави „Промените“?
– До същия.
– Ти нормален ли си?
Иванич не отговаря. Устните му се движат без звук, сякаш диктува на самия себе си.
Иванич (чете):
– „Уважаеми г‑н Премиер… Народът Ви гласува историческо доверие… Това е Вашият шанс да изчистите авгиевите обори, да бъдете нашият Де Гол…“
Танасич (вдига ръка като регулировчик):
– Стоп!
– Какво стоп?
– Стоп, казах! Тоя твоят харвардски Де Гол още не знае от коя страна се държи теслата, ти писмо ще му пишеш!
Иванич:
– Защо си такъв консервант, бе, Танасич? Човекът е завършил на Запад, има визия!
Танасич:
– Визия има тоя, дето има гръбнак. А нашите имат гръбнак само докато подпишат коалиционното споразумение. После стават на кашкавал.
Иванич се ядосва. Става, размахва химикала като жезъл.
Иванич:
– Ти не разбираш! Това е моментът! Светът се пренарежда, а ние най‑после имаме млади хора, образовани, дето искат да променят системата!
Танасич:
– Системата, Иванич, е като стара канализация. И най‑чистият водопроводчик да влезе вътре, накрая мирише на същото.
Той отваря вратата и се провиква в маранята на двора: „Пешооо! Ела тука, бе!“ От съседната клетка се чува изпускане на компресор, а след секунди Пешо влиза, бършейки ръце в омаслен парцал.
Танасич:
– Айде бе, Пешо! Ела да видиш тоя твоя колега по илюзии!
Пешо продължава да бърше ръце в омаслен парцал. Фланелката му от ’94‑та е избеляла до неузнаваемост.
Пешо:
– Какво има? Изпуснах ли гола? Левски играят контроли…
Танасич:
– Мани го Левски. Иванич пише писмо на Премиера. Иска да го прави Де Гол. Нали ти гласува за тия Промени — кажи му нещо!
Пешо (сяда на обърнато кюче):
– Гласувах, да… щото ония старите ми писнаха. Ама и тия са същата сбирщина. Гледа ли ги вчера? Играят го в глуха защита. Никаква халфова линия. Само си прехвърлят топката и накрая — автогол в ущърб на публиката.
Иванич (обиден):
– Пешо, ти пък съвсем я приземи! Тук говорим за исторически мандат! За морал!
Пешо:
– Моралът свършва там, където почва съдийското продължение.
Дай ми петнайсетка гаечен ключ — един клиент пита дали ще има компенсации за бензина, щото ангренажният му ремък заминал. Луда работа.
Иванич остава сам срещу двамата. Поглежда писмото.
В изблик на ярост го скъсва.
После — в очите му проблясва онзи особен, упорит български инат, описан от Хаджийски.
Изважда ролка тиксо.
Бавно, педантично започва да лепи листа обратно.
Танасич:
– Какво правиш, бе? Нали го скъса?
Иванич:
– Боря се със съдбата.
Танасич:
– С тиксо?
Иванич:
– С каквото е останало от държавата.
Той сгъва залепения лист, слага го в плик и го прибира в най‑дълбокото чекмедже.
Затваря го бавно.
Иванич:
– Ще го отворим на Нова година. Ако дотогава „Промяната“ не е дошла… значи и тоя е просто поредният политически мушморок.
Абсурдният финал (в духа на Хаджийски)
Тримата мъже млъкват.
Радиото в ъгъла, което досега пращеше с някакъв вечен поп‑фолк хит, внезапно прекъсва.
Официалният сигнал на БНР.
Говорителят (сух, тържествен):
„Внимание, извънредно съобщение от Министерския съвет…
Считано от утре, всеки български гражданин, притежаващ сертифициран тефтер от веригата „Практикер“, може да подава сигнали и предложения директно до министър‑председателя, стига те да са написани с химикал, който прекъсва в най-важните моменти, за целите на автентичността…
Тримата замръзват.
Пешо бавно сваля парцала.
Танасич гледа ту радиото, ту чекмеджето.
Иванич пребледнява — но в очите му грее триумфът на пророка.
Иванич (шепнешком):
– Чухте ли…? Той ме чу. Промяната… работи от разстояние.
Танасич (сериозно):
– Иванич… ти да не си сложил микрофон в ракията, бе?
Пешо (вади смачкана петолевка):
– Майната му на ангренажа. Пиши го и мене в това писмо.
Кажи му на Де Гол да оправи съдийството в „Б“ група, че така не се живее.
Радиото пак пуска същия поп‑фолк хит.
Иванич отваря чекмеджето, изважда писмото и го слага на масата.
Танасич налива три чаши догоре — не за празнуване, а за застраховка срещу абсурда.
Завесата пада под звуците на народния гений, който лепи историята с тиксо.
Вместо Епилог
Работилницата притихва.
Навън се чува как някой пали стар дизел — кашля, тресе се, после тръгва.
Пешо се изправя, изпуква кръста си.
Пешо:
– Ей, момчета… ако някой ден наистина ни чуят… да не вземем да се уплашим, а?
Танасич се подсмихва криво:
– Ние? Да се уплашим? Ние сме свикнали да ни чуват само когато мълчим.
Иванич гледа писмото, после двамата си приятели.
В очите му няма вече пророчески пламък — има нещо по‑дълбоко:
онзи тих български инат, който не е нито надежда, нито отчаяние, а нещо между тях.
Иванич:
– Ако ни чуят… ще им кажем.
– Какво? – пита Танасич.
– Че сме още тук.
Тримата мъже се споглеждат.
Не се усмихват.
Но и не са тъжни.
Просто… са.
Светлината в работилницата трепва, радиото пращи, а тиксото на писмото проблясва като кръпка върху стара държава, която още не се е предала.
Вашият коментар