Работилницата, късен следобед.
На масата, до набръчкания тефтер от „Практикер“, лежи днешният вестник с графиките от Евробарометър. Триъгълничета, проценти, червени и сини стълбчета.
Танасич чука с обратната страна на гаечния ключ по вестника и едно мазно петно от машинно масло поразмазва графиките на Брюксел.
Танасич:
– Гледай ги тука, Иванич. Шестдесет и шест процента против, петдесет и един „за“, седемдесет викат, че сме зле. Пълна шизофрения. Какви цели ще им поставяш на тия хора? Те самите не знаят на кой свят са – хем искат Европа, хем ги е страх от Брюксел. Как ще навигираш в турбулентни води с екипаж, дето единият тегли напред, а другите дърпат накъдето им скимне?
Иванич бавно сваля очилата, сгъва ги педантично и ги оставя върху графиките, сякаш затиска социологията, за да не избяга. Лицето му е сериозно, без предишния пламък на наивен идеализъм. Сега говори Иванич‑изследователят.
Иванич (тихо, с тежест):
– Не е шизофрения, Танасич.
(пауза)
Това е инстинкт за самосъхранение.
Ти гледаш графиките като чиновник от Министерския съвет – виждаш разделение. А аз виждам, че народът отказва да играе в чужди пиеси с предварително написан сценарий. Нашето самосъзнание винаги се е събуждало, когато „големите“ започнат да се клатят и вече не знаем на кого да се кланяме.
Пешо, подпрян на тезгяха, подхвърля шайба.
Пешо:
– Хубаво, Иванич, ама виж какво става навън. Светът се пренарежда. Новите в София говорят за евроатлантическа лоялност, старите плашат с война. Къде ни е целта на нас? Малка лодка сме в океана.
Иванич:
– Лодката е малка, Пешо — но гази плитко. Големите танкери ще се разбият в рифовете, ние ще минем между тях.
Нашата национална цел в това ново преходно време не е да станем Де Гол. Грешал съм за това.
Нашата цел е да узаконим собствения си бит като национален интерес.
Той се изправя и посочва с химикала прозореца към провинциалния град.
Иванич:
– Какво иска българинът в Брюксел? Икономическа защита. Да не му пипат енергетиката. Компенсации за бензина. Сигурност за пазара.
Това не е егоизъм — това е здрава хаджийска основа.
Големите нации мислят с геополитически доктрини — затова днес затварят фабрики и се чудят как да си платят сметките.
Нашето предимство е, че ние петдесет години живеем в криза. Обучени сме да оцеляваме на ниски обороти.
Нашето самосъзнание е в това — да спрем да се срамуваме, че сме „приземени“ и битови. В новото време точно този битов прагматизъм ще бъде най‑ценната валута.
Танасич скръства ръце, заинтригуван.
Танасич:
– И как го превеждаш това на езика на Брюксел, господин дипломат? Там с ракия и парцали не пускат.
Иванич:
– Превежда се с ясна и озвучена позиция.
Когато отидеш там, няма да козируваш на всяка директива, за да ти похвалят „правилната линия“.
Ще кажеш: „Ние сме лоялни партньори, но нашият народ живее с тефтер от „Практикер“ и петстотин евро заплата.
Първо пазим вътрешния си пазар, после подписваме глобалните стратегии.“
Рабле го е казал — народната култура оцелява, защото се смее на суетата на кралете и папите.
Сегашните в Брюксел са като средновековни кардинали — мислят, че управляват историята, а тя се управлява отдолу от тези, дето сутрин подгряват свещите на стария дизел.
От тези, дето палят стария дизел сутрин.
Пешо спира да си играе с шайбата.
Пешо:
– Значи, викаш, целта е да им кажем, че сме още тук… ама този път да им поискаме сметката за престоя?
Иванич се усмихва леко.
Иванич:
– Точно така, Пешо.
Да навигираш в турбулентно време означава да не се правиш на по‑голям, отколкото си — но и да не позволяваш да те хвърлят като баласт при първата буря.
Танасич прибира гаечния ключ в джоба и посяга към бутилката.
Танасич:
– Добре го измисли, Иванич. Чиста феноменология на теслата.
Дай да си сипем по едно, че докато ти будиш националното самосъзнание, оня отвън чака да му кажем дали ангренажният ремък ще изкара до Нова година.
Вашият коментар